Читать «Мъглите на Авалон» онлайн - страница 813

Дъното на лодката задращи по пясъка на брега. Ланселет скочи и й подаде ръка, за да слезе и тя.

— Гуенхвифар… твърдо ли си решила?

— Напълно — каза тя. Надяваше се, че гласът й звучи по-уверено, отколкото се чувстваше всъщност.

— Тогава ще те изпратя до вратите на манастира — каза той и тя си помисли, че за да направи това, му е необходима повече смелост, отколкото за всички убийства, които бе извършил заради нея.

Старата игуменка веднага позна кралицата. Беше удивена, че тя е решила да се уедини в манастира, и изпълнена със страхопочитание. Гуенхвифар й представи нещата така, както бе намислила — че клеветници са предизвикали разпра между краля и сър Ланселет, и затова тя е решила да се оттегли зад манастирските стени, та да могат те двамата да се сдобрят отново.

Старицата я потупа по бузата, сякаш великата кралица бе малката Гуенхвифар, която учеше тук като дете.

— Ти си добре дошла сред нас и можеш да останеш, колкото пожелаеш, дъще, дори и завинаги, ако решиш. Тук, в Божия дом, не показваме никому вратата. Но не забравяй — предупреди тя, — тук няма да бъдеш кралица, а само една от сестрите.

Гуенхвифар въздъхна облекчено. До този миг не бе осъзнавала колко й бе тежала отговорността да бъде кралица.

— Трябва да се сбогувам с верния си рицар, майко, да му кажа, че му желая само добро и че се надявам, че скоро ще бъдат отново приятели с краля.

Игуменката кимна сериозно.

— Времето е такова, че добрият ни крал не може да се лиши дори от един свой рицар, камо ли пък от храбрия сър Ланселет.

Гуенхвифар излезе в преддверието на манастира. Ланселет крачеше неспокойно напред-назад. Като я видя, той взе ръцете й в своите и възкликна:

— Не мога да понеса мисълта, че тук ще се разделим завинаги. Гуенхвифар, любов моя, скъпа моя повелителко, така ли трябваше да стане?

— Да — каза тя сурово. Беше й ясно, че за първи път през живота си действа, без да се съобразява със собствените си желания. — Сърцето ти винаги ще те води при Артур, любими. Често си мисля, че най-тежкият ни грях не е нашата любов, а това, че аз застанах между вас двамата. „Ако винаги можеше да бъде тъй, както през онази далечна нощ срещу Белтейн, когато ни завладя магията на Моргана, грехът нямаше да е толкова тежък“, продължи тя мислено. „Грехът не бе в това, че легнах и с двамата, а във вината, съмнението и разприте, които дойдоха сетне“.

— Пращам те обратно при Артур с цялото си сърце, скъпи мой. Кажи му, че никога не съм преставала да го обичам.

Лицето му се преобрази.

— Сега знам, че е наистина така — каза той. — Знам също, че и аз никога не съм преставал да го обичам, и че винаги съм имал чувството, че те ощетявам с привързаността си към него… — Ланселет понечи да я целуне, но не можеше да го стори на такова място. Затова само я притисна към себе си и сведе глава над нейната, после каза: