Читать «Мъглите на Авалон» онлайн - страница 791

— А ти помниш ли, господарю и татко — отвърна тихо Гуидиън, — че тогава ти се заклех, че аз няма да имам пръст в смъртта му. Казах ти, че той ще загине славно, в името на кръста, който почита, и стана точно тъй.

— Можеш ли да видиш още нещо в бъдещето ни, синко?

— Не ме питай, господарю. Боговете милостиво са отредили хората да не знаят кога и как ще дойде краят на дните им. Дори да знаех какво е съдено да стане занапред — а аз не съм споменал нищо подобно — никога не бих ти го казал.

Гуенхвифар почувства как я побиват тръпки и си каза: „Може би сме вече достатъчно наказани за греховете си с този Мордред…“ После хвърли поглед към младия човек и се ядоса сама на себе си. Как можеше да мисли такива неща, след като той наистина се държеше като син с Артур? Той нямаше никаква вина за греха, опетнил зачатието му!

Въпреки това се обърна към Ланселет и каза:

— Не беше редно Артур да избързва така. Та Галахад още не е изстинал в гроба си!

— Не е тъй, лейди. Артур изпълнява както винаги своя кралски дълг. Какво значение може да има за Галахад там, където е сега, кой ще заеме мястото му на трона, към което никога не се е стремил? Щях да постъпя по-добре, ако бях оставил сина си да стане свещеник, Гуенхвифар.

Тя го загледа. Беше потънал внезапно в дълбок размисъл, отдалечил се беше от нея, тя не можеше да сподели мислите му. Гуенхвифар се опита плахо отново да върне мислите му към себе си:

— Кажи ми, ти не успя ли да откриеш Светия Граал? Видя го как бавно се връща към действителността.

— О, аз го видях — бях по-близо до него, отколкото би могъл да се доближи, който и да било на този грешен свят, без да загине. Било е отредено да оживея, за да донеса в двора на Артур вестта, че Светият Граал завинаги е напуснал нашия свят. — Ланселет помълча, после каза, като че ли много отдалеч: — Бих последвал Граала и отвъд, но нямах това право.

Гуенхвифар си каза: „Нима не си искал да се върнеш тук заради мен?“ Сега започваше да разбира, че Ланселет прилича повече на Артур, отколкото е можела да предположи преди. Винаги им е служила просто за развлечение — в промеждутъците между войни и търсене на подвизи. Истинският живот на мъжете протичаше в свят, чужд на любовта. През целия си живот Ланселет бе воювал редом с Артур, а сега, когато нямаше война, се бе посветил на една велика мистерия. Сега ги разделяше Граалът, също както на времето между тях стоеше Артур — и честта на Ланселет.

Ето, и Ланселет се бе обърнал към Бога. Нищо чудно да мисли, че тя го е въвлякла в грях. Стори й се, че няма да може да преживее такава мъка. През целия си живот бе имала само любовта си към него. С внезапен порив хвана ръката му, стисна я и прошепна:

— Толкова ми липсваше… — и сама се учуди на копнежа в гласа си. „Ще си каже, че съм същата като Моргоуз, че сама му се хвърлям на врата…“

Но Ланселет задържа ръката и й прошепна:

— Ти също ми липсваше, Гуен. — Сетне, сякаш четеше в измъченото й, жадно за обич сърце, продължи все така тихо: — С или без Граала, нищо не би ме върнало тук, ако не беше ти, любима. Бих останал там, за да прекарам остатъка от живота си, молейки се на Бога да ме допусне отново до великата тайна, която успях да зърна само веднъж. Но аз съм просто мъж, любов моя…