Читать «Мъглите на Авалон» онлайн - страница 792

Гуенхвифар разбра и стисна ръката му.

— Да отпратя ли тази нощ придворните си дами?

Той се поколеба и старият страх да не бъде отхвърлена скова сърцето й. Как можеше да се държи така неженствено, да му се предлага сама? Струваше й се, че умира. В същия миг пръстите му стиснаха по-силно нейните и той прошепна:

— Да, любов моя.

Но докато го чакаше, сама в мрака, Гуенхвифар продължи да се чуди дали и неговото „да“ не бе като това на Артур — съгласие да споделя от време на време леглото й, за да пощади гордостта й. Дали не го правеше от съжаление? Сега, когато вече не съществуваше и най-малка надежда за някаква закъсняла бременност, Артур спокойно би могъл да спре да идва в покоите й. Но той бе внимателен съпруг и не би допуснал придворните дами да се подсмиват зад гърба й. Но всеки път, когато тя го отпращаше, Артур явно се чувстваше облекчен и това пробождаше като нож сърцето й. Случваше се дори тя да го приеме и двамата просто да си говорят, докато тя лежеше в прегръдките му — чувстваше се добре така, сигурна и защитена, но не искаше нищо повече от него. Не можеше да разбере дали Артур не съзнава, че тя не го желае, или той самият вече не е привлечен от нея. Дали бе я желал изобщо някога? Може би бе идвал при нея само защото съзнаваше съпружеския си дълг — да я дари с деца.

„Всички мъже славеха хубостта ми и копнееха за мен, освен този, комуто ме дадоха за съпруга“.

И тя продължи да се убеждава, че сигурно и Ланселет идва при нея просто от съжаление, защото не му дава сърце да я отхвърли. Беше трескава — горещо й беше дори в леката нощна дреха. По тялото й изби пот на ситни капчици. Тя стана и изтри тялото си с кърпа, натопена в студена вода от каната, оставена на масата. Докосна с неприязън отпуснатите си гърди. „Стара съм вече — сигурно ще го отвратя с тази грозна, отпусната плът, която му предлагам със същата страст, както когато бях млада и хубава…“

Чу зад себе си тихите му стъпки; той я прегърна и тя веднага забрави всичките си страхове.

Но когато Ланселет си отиде, тя дълго лежа будна в леглото.

„Не бива да рискуваме така. Едно време всичко беше различно; сега в този двор се спазват християнските добродетели — а освен това епископът не ме изпуска от поглед… Но нали нямам нищо на този свят, освен него? А и той няма нищо, освен мен…“ мина й през ума. Синът му беше мъртъв, жена му също, а старото приятелство с Артур отдавна вече не бе същото.

„Ако можех да бъда като Моргана… Тя не се нуждае от любовта на някой мъж, за да чувства, че живее…“ И все пак, казваше си Гуенхвифар, дори тя да нямаше нужда от любовта на Ланселет, той имаше нужда от нейната; без нея би бил съвсем сам на този свят. Беше се върнал в кралския двор, защото имаше нужда от нея, също както и тя се нуждаеше от него.

Любовта им беше грешна, но й се струваше, че би било по-голям грях да го остави без обич и утеха.