Читать «Мъглите на Авалон» онлайн - страница 785

— О, да, саксонците — засмя се тя. — Цял живот се сражава срещу тях, а сега цитираш мъдрите им поговорки.

— Че каква полза ще има иначе от войните — както би казал Гуидиън — ако не можем да научим и по нещо полезно от враговете си? Много отдавна някой — мисля, че беше Гауейн — ми разправяше за саксонците и техните манастири, обитавани от учени мъже. Тогава и той ми даде такъв пример — ако една жена бъде изнасилена от нашественици, но когато те си отидат, роди добър и умен син, какво тогава? Трябва ли да държим да приемаме само злото, или, когато то тъй или иначе се е случило, да се опитваме да извлечем от станалото и нещо добро?

Гуенхвифар отвърна намръщено:

— Само мъж може да се шегува с такива неща!

— Не, скъпа моя. Това, което исках да ти кажа е, че няма полза да се разравят стари рани — възрази той. — Бедата сполетя не само мен, но и Моргана, преди много години. — Гуенхвифар забеляза, че той произнесе за първи път името на сестра си без познатото изопване на чертите. — Щеше ли да е по-добре, ако неволният ни грях не бе дал плод — след като държиш да наричаме случилото се грях? Може би трябва по-скоро да бъда благодарен, че след като грехът е сторен и няма път назад към невинността, Бог поне ме е дарил с добър син, за да облекчи мъката ми? С Моргана се разделихме като врагове и надали ще я видя отново преди деня на Страшния съд. Затова пък нейният син е опора на престола ми. Нима трябва да не му вярвам само защото тя му е майка?

Гуенхвифар понечи да каже: „Не му вярвам, защото е отрасъл на Авалон“, после размисли и замълча. Но когато се спряха пред вратата на спалнята й и Артур попита:

— Да дойда ли при теб тази нощ, скъпа? — тя сведе очи и отвърна:

— Не, не. Уморена съм.

Умишлено избегна да срещне очите му, за да не види изписаното в тях облекчение. Зачуди се дали все пак Ниниан или някоя друга не споделя леглото му напоследък; нямаше намерение да се унижава дотам, че да разпитва прислугата. „Щом не съм аз, какво ме интересува коя е?“

Годината бавно потъваше в мрака на зимата. Един ден Гуенхвифар заяви ожесточено:

— Ще ми се това търсене да бе свършило и рицарите да се върнат най-сетне — с или без Граала!

— Не говори така, мила, положили са клетва — отвърна Артур. Същия ден малко по-късно, пред крепостните стени наистина се появи рицар. Когато наближи, видяха, че е Гауейн.

— Ти ли си, братовчеде? — Артур го прегърна и целуна по двете бузи. — Не се надявах да те видя, преди да свърши годината — нали се закле да дириш Граала в продължение на една година и един ден?

— Така е — отвърна Гауейн, — но аз не съм престъпил клетвата си, господарю. Онзи там свещеник няма защо да ме гледа като клетвопрестъпник. Та нали за последен път Граалът бе видян точно тук, в този замък, Артур? Значи възможността да се появи отново тук, а не Бог знае къде по света, е доста голяма. Скитах къде ли не и нито веднъж не чух и думица да се е явявал другаде. И тъй, един ден ми хрумна, че нищо не ми пречи да го търся тук, където вече е бил видян — в Камелот, в присъствието на моя крал, дори ако това означава, че ще трябва да очаквам всяка неделя да се появи на църковния олтар, и нищо повече.