Читать «Музиката на тишината» онлайн - страница 61

Това беше едно от най-милите неща, които някой ми е казвал.

* * *

Нямах намерение да напиша точно тази история. По- точно казано, нямах намерение историята за Аури да се развие по този начин.

Започнах да я пиша някъде по средата на 2012 г. Трябваше да участвам с нея в антологията „Разбойници“, съставена от Джордж Мартин и Гарднър Дозоа. Като цяло ми трябваше бандитски разказ и прецених, че Аури би била интересно и необичайно допълнение към разбойниците, които несъмнено щяха да вземат участие в тази книга.

Историята обаче далеч не се разви според очакванията ми. Беше доста по-особена от обикновен бандитски разказ, а самата Аури беше забулена в много повече мистерии, отколкото можех да предположа.

Когато историята удари 14 000 думи, аз я оставих настрани. Беше твърде дълга. И твърде странна. А и по това време вече беше ясно, че няма да е подходяща за антологията. Аури не беше някаква обикновена разбойница. Освен това в самата история се разказваше за нещо съвсем друго.

Въпреки че отдавна бях изпуснал крайния срок, Мартин и Гарднър проявиха разбиране и ми дадоха още малко време. Тогава написах историята „Дървото на мълнията“, в която се разказва за Баст. Тя беше много по-подходяща за целите на сборника.

Но историята за Аури не ми излизаше от главата и в един момент осъзнах, че просто трябваше да я довърша. Освен това преди доста време бях обещал новела на Бил Шафър от „Събтърейниън Прес“. Той вече беше издал двете ми илюстровани книжки: „Приключенията на принцесата и мистър Уифъл“ и нейното продължение „Мистър Уифъл и нещото под леглото“. Именно затова знаех, че няма да се изплаши от леко странна история.

Затова продължих да пиша, а историята ставаше все по-дълга и все по-странна. Вече си давах сметка, че няма да бъде класическа история. Тя изобщо не се съобразяваше с правилата за разказване на истории. От гледна точка на традиционните правила беше чиста проба несвързана бъркотия.

Но и точно това ми харесваше в нея. Беше странна и разхвърляна, заплетена, лишена от толкова важни части. И въпреки това ми харесваше. Харесваше ми да научавам толкова много нови неща за Аури и за Онова долу и в същото време ми харесваше сладкият вкус, който оставяше след себе си.

Без да се противя, позволих на историята да поеме в посоката, която сама си беше избрала. Не добавих насила никакви рамки или насоки, каквито се предполага, че трябва да присъстват. Реших да й позволя да бъде себе си. Поне засега. Поне докато стигна до края. Допусках, че тогава ще ми се наложи да размахам редакторския сатър и да я окастря жестоко, за да я превърна в нещо по-нормално. Просто не исках да го правя сега.

Защото това не ми се случваше за пръв път. „Името на вятъра“ пренебрегва много от правилата за разказване на истории. Още в пролога може да си извадите куп бележки за това какво не бива да прави писателят. И въпреки това историята се получи добре. Понякога историите се получават добре точно защото са различни. Може би и тази беше такава…