Читать «Музиката на тишината» онлайн - страница 62

Но после стигнах до дългата осем страници сцена, в която Аури прави сапун, и разбрах, че случаят не е такъв. Пишех история за тавана. Това е един вид история, която захвърляш на тавана в момента, в който я напишеш, и никога повече не се сещаш за нея. Това не е история, която можеш да предложиш на издателя си. Не е история, каквато хората ще искат да прочетат. Това е една от онези истории, за които се сещаш чак на смъртния си одър, когато молиш някой приятел да изгори всичките ти непубликувани ръкописи. Непосредствено след като изтрие историята на посещенията ти в интернет, разбира се.

Знаех, че Бил от „Съб Прес“ си пада по необичайните проекти, но това? Не. Не, това беше история, която просто трябваше да напиша, за да ми се махне от главата. Трябваше да я напиша, за да науча нещо повече за Аури и за нейния свят. (Който всъщност се казва Темерант, нали видяхте?)

По-просто казано, тази история беше предназначена за мен. Не беше предназначена за други хора. Има и такива случаи.

Но въпреки това ми харесваше. Беше странна и сладка. Най-сетне бях разбрал коя точно е Аури. Привързах се към нея. А и научих много за това как се пише в трето лице, така че и самото писане не беше пълна загуба на време.

Щом приключих с писането, я изпратих на агента си Мат, защото така се предполага да правят писателите. Казах му, че мисля да я предложа на Бил и че също така не очаквам той да прояви интерес към нея, защото от гледна точка на разказването на истории е просто катастрофална.

Но Мат я прочете и я хареса.

Обади ми се по телефона и ми каза, че ще я изпрати на Бетси, редакторката ми в издателството.

— Няма да й хареса — казах аз. — Историята е пълна бъркотия. Сякаш я е писал някой откачен.

Мат ми напомни, че съгласно договора ми Бетси е тази, която има право първа да прецени дали иска да публикува някоя от творбите ми.

— Освен това — добави той — така е най-възпитано. Тя е основният ти издател.

Аз вдигнах рамене и се съгласих. Беше ми малко неудобно, че Бетси ще я прочете.

Но после Бетси се обади по телефона и каза, че й е харесала. Каза, че много й е харесала. Каза, че иска да я публикува.

И тогава аз започнах да се потя.

* * *

Бяха изминали доста месеци от срещата ми с Вай Харт, през които бях преработил историята близо осемдесет пъти. (В моя случай това не е необичайно. Даже е сравнително малко.)

През това време я бях изпратил на почти четиридесет читатели, които ми пратиха коментари по нея, за да ми помогнат да се справя с безкрайните си маниакални колебания. Голяма част от тях по един или друг начин ми казаха едно и също: „Не знам какво ще си помислят другите хора. Сигурно няма да им хареса. Но на мен много ми допадна“.

Изумително е колко много души казаха едно и също нещо. По дяволите, току-що си дадох сметка, че самият аз казах нещо подобно само преди няколко страници.

Истината е, че Аури не ми е безразлична. Пазя специално място в сърцето си за това странно, сладко, съсипано момиче. Любовта, която изпитвам към нея, далеч не е малка.

Мисля, че я обичам заради малките странни, сбъркани черти на характера, които и двамата имаме. И двамата сме наясно с тяхното съществуване. Аури знае, че не всичко в нея е истински правилно, и това я кара да се чувства много самотна.