Читать «Музиката на тишината» онлайн - страница 58

Имаше си начини тези неща да се извлекат. И тя ги знаеше всичките. Познаваше всички кръговрати на калцификацията. Умееше да сублимира и извлича. Беше в състояние да изолира неизключваща сила не по-зле от всеки друг, захванал се с този занаят.

Но сега не беше време да моли луната за услуги. Не и сега. Не биваше да прибързва, но не можеше и да отлага. Някои неща просто бяха твърде важни.

Беше точно както казваше Мандраг: девет десети от алхимията е химия. А девет десети от химията е чакане.

А останалата част? Тази тънка десетина от десетте? Сърцевината на алхимията беше нещо, което Аури беше опознала отдавна. Беше го изучавала още преди да осъзнае истинската форма на света. Още преди да научи тайната на това как да остане малка.

О, да. Тя беше изучила своя занаят. Познаваше тайните му пътища и мистерии. Знаеше всички фини и сладостни увещания, които я правеха умела в занаята. Имаше толкова много различни начини. Някои хора предписваха и описваха. Имаше символи. Знаци. Свързване и обвързване. Формули. Машинациите на математиката…

Но тя вече знаеше много повече от това. Толкова много от онова, което преди беше смятала за истина, беше просто фокус. Хитроумни думи за описване на света, нищо повече. Бяха думи за пазарлъци. За молба. Вик за помощ. Плач от отчаяние.

Но под тях, дълбоко в скритата сърцевина на съществуването, имаше нещо друго. Мандраг никога не й беше казвал за него. Според Аури той просто не го знаеше. Тя беше открила тази тайна сама.

Знаеше каква е истинската форма на света. Всичко друго бяха сенки и гръм на далечни барабани.

Аури кимна на себе си. Мъничкото й лице беше сериозно. Тя изсипа фино смлените плодове в сито и го постави върху буркан за събиране.

Затвори очи. Изпъна рамене. Пое си дъх бавно и равномерно.

Във въздуха имаше напрежение. Тежест. Очакване. Нямаше полъх на вятър. Тя остана безмълвна. Светът се изпъна докрай.

Аури си пое дъх и отвори очи.

Беше мъничка като просяче. Мъничките й крака бяха боси на камъните.

Тя се изправи и сред кръглия облак на златистата си коса се усмихна и стовари цялото си желание върху света.

И всичко се разтърси. И всичко се вслуша в нейната воля. И всичко се втурна да я изпълни.

* * *

Не мина много време, преди Аури да сe върне в Покривалото с червеникавокафява свещ, отлята с лавандула. Ухаеше на дафинов лист и пчели. Беше съвършена.

Аури изми лицето си. Изми ръцете и краката си.

Скоро. Тя знаеше. Той щеше да я посети скоро. Искрящ и сладък, тъжен и строшен. Точно като нея самата. Щеше да дойде и като истински джентълмен щеше да донесе три неща за нея.

Аури се усмихна и затанцува. Тя също щеше да има три неща за него.

Първо — находчивата му свещ, сякаш дело на самия Таборлин. Преизпълнена с топлина, поезия и сладостни сънища.

Второ — място като за него. Полица, на която да остави сърцето си. Легло, в което да заспи. Там нищо нямаше да може да го достигне, за да го нарани.