Читать «Музиката на тишината» онлайн - страница 11

Тя извади ключа от джоба си и го протегна в ръка между себе си и масивната сива врата. Погледна първо към ключа, сетне към вратата, а след това се обърна и се отдалечи. След три леви завоя и един счупен прозорец стигна до втората врата — също стара и посивяла, но по-голяма от първата. Този път почти не се наложи да ги поглежда, за да разбере истината. Това не бяха правилните врати. Тогава къде? Десетките? Черната врата?

Тя потрепери. Не и Черната врата. Не и в бял ден. По-скоро Колата. Сетне Десетките. Може би дори Дълбината. Но това не беше ключ за Черна врата. Не.

Аури бързо прекоси Рубрик, като зави два пъти наляво и още толкова пъти надясно за баланс и внимаваше да не се придържа твърде дълго към някоя от тръбите, за да не обиди останалите. След това се озова сред усуканите коридори на Грийли, пропити от миризмата на сяра. Там за малко се загуби сред порутените му стени, но в крайна сметка стигна до Кръмбълдън, един тесен тунел, изкопан в земята, който беше толкова стръмен, че по-скоро приличаше на кладенец. Тя се спусна надолу по стълбата, изплетена от пръчки.

Стълбата водеше до мъничка, спретната стая, облицована с идеално оформени камъни. Беше не по-голяма от килер и вътре нямаше нищо друго освен стара дъбова врата с месингов обков. Аури изтупа ръцете си, бутна вратата и безшумно пристъпи в Колата.

Коридорът беше толкова широк, че през него спокойно можеше да премине каруца. Фоксен едва успяваше да огрее високите тавани и купчината отломки, струпани в далечния му край. Над главата й висеше кристален полилей, който разпръскваше синьо-бели отблясъци.

В долната си част стените бяха облицовани с дървена ламперия, но над нея бяха покрити с изящни гипсови орнаменти. Таванът беше украсен с мащабни стенописи. Обвити в полупрозрачни одежди жени си шушукаха и се мажеха една друга с благовонни масла. Чисто голи мъже глупаво се плацикаха и подскачаха във водата.

Както винаги, Аури огледа рисунките и се ухили дяволито. Пристъпи от крак на крак върху ледения, лъскав мраморен под.

Двата края на Колата бяха затрупани от срутени камъни и пръст, но по средата подът беше чист като дъното на котел. Всичко беше сухо и изрядно подредено. Никаква влага. Никакъв мухъл. Никакви въздушни течения, които да разнасят прахта. Въпреки голите мъже мястото беше пристойно, затова Аури внимаваше да се държи какво подобава.

По дължината на залата имаше дванадесет дъбови врати. Всички бяха хубави, спретнати и с месингов обков. През всичките тези години, прекарани в Онова долу, Аури беше отваряла само три от тях.

Тя тръгна по коридора, а Фоксен ярко светеше във вдигнатата й ръка. След десетина крачки погледът й беше привлечен от някакво блещукане върху мраморния под. Тя подскочи по-близо и видя едно цяло-целеничко кристалче, паднало от полилея на тавана. Носеше късмет и беше смело. Тя го вдигна и го сложи в другия джоб, не този с ключа. Само щяха да мърморят, ако бяха на едно място.

Не беше нито третата врата, нито седмата. Аури вече обмисляше откъде да мине, за да стигне до Дълбината, когато зърна деветата врата. Тя я очакваше. Нетърпеливо. Резето се вдигна и вратата плавно се отвори на безшумните си панти.