Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 83

Хранеха се в мълчание. Възрастната жена сложи чинията в скута си и се зае да рови в порцията царевична каша, сипана върху гъст месен бульон. Тя слагаше от сместа в устата си и бавно я дъвчеше, а сълзящите й очи бяха насочени към шубраците на хоризонта. Що се отнася до съпругата, тя си сложи само от боба и тиквата и едва се докосваше до тях. Като се огледа, маа Рамотсве установи, че тя и съпругът бяха единствените, които хапваха от задушеното. Детето, което й бе представено като братовчед на съпругата, ядеше дебела филия хляб с меласа и сос от месото.

Маа Рамотсве погледна към храната в чинията си. Бодна с вилица задушеното, сложено между голяма порция тиква и купчинка царевична каша. Задушеното бе гъсто и лепкаво и когато вдигна вилицата, то остави тънка следа от соса върху чинията. Но когато сложи вилицата в устата си, храната имаше нормален вкус — или почти нормален. Имаше някакъв слаб привкус, помисли си тя, привкус, който би могла да опише като металически, като привкуса на таблетките желязо, които нейният лекар й беше дал веднъж, или като вкуса на разрязана семка от лимон.

Тя погледна към съпругата, която й се усмихна.

— Не съм аз готвачът — каза младата жена. — Ако храната е вкусна, то не е защото аз съм я сготвила. В кухнята е Самюъл. Той е много добър готвач и ние се гордеем с него. Учил е за това и е професионален готвач.

— Това е женска работа — каза съпругът. — Затова не можете да ме намерите в кухнята. Един мъж трябва да се занимава с други неща.

Докато говореше, той гледаше към маа Рамотсве и тя почувства предизвикателството. Тя помисли за момент, преди да отговори, а после каза:

— Много хора говорят по този начин, раа. Или поне много мъже. Не съм сигурна обаче дали много жени биха го казали.

Съпругът остави вилицата си.

— Попитайте жена ми — каза той тихо. — Попитайте я дали тя би го казала. Хайде.

Съпругата не се поколеба.

— Това, което казва мъжът ми, е правилно — каза тя.

Старата жена се обърна към маа Рамотсве.

— Виждате ли? — каза тя. — Тя подкрепя мъжа си. Тук, на село, е така. В града може да е другояче, но на село е така.

След обяда маа Рамотсве се върна в стаята си и се излегна на леглото. Жегата не бе намаляла ни най-малко, въпреки че на изток облаците продължаваха да се сбират. Вече беше ясно, че ще вали, дори и да не станеше преди настъпването на нощта. Скоро щеше да се появи вятър и с него да дойде онзи чудесен мирис на дъжд, който не може да бъде сбъркан с нищо — мирис на срещнали се прах и вода, който остава няколко секунди в ноздрите, а после изчезва, понякога за месеци, докато някой ден пак те настигне и те накара да спреш и да кажеш на човека до теб, който и да е той, че това тук и сега е мирис на дъжд.

Тя лежеше на леглото и гледаше към белите дъски на тавана. Нямаше никакъв прах — знак, че добре се грижеха за къщата. В много домове таваните целите бяха наплюти от мухи или белязани по краищата от началните пътечки на термитите. Понякога можеше да се видят и големи паяци, висящи напряко на това, което вероятно им изглеждаше като обърната надолу бяла тундра. Но тук нямаше нищо такова и дъските бяха безукорно чисти.