Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 68

— Кой понася цялото страдание в днешно време? — с този въпрос маа Рамотсве се обърна към маа Макутси един ден, докато седяха в офиса и чакаха да се появи клиент. — Не са ли жените, които биват изоставяни от мъжете си заради по-млади от тях? Не се ли случва точно това? Мъжът става на четиридесет и пет и решава, че стига толкова. И отива при някоя по-млада жена.

— Права сте, маа — каза маа Макутси. — В Ботсуана страдат жените, не мъжете. Мъжете са си много добре. Виждала съм го с очите си. Виждала към го в Ботсуанския колеж за секретарки.

Маа Рамотсве зачака да чуе подробности.

— В колежа имаше много хубави момичета — продължи маа Макутси. — Най-вече тези, които не се справяха добре с материала. Изкарваха на изпитите петдесет процента или съвсем малко повече. Излизаха по три-четири вечери на седмица и много от тях се срещаха с по-възрастни мъже с пари и хубави коли. Въобще не ги беше грижа, че тия мъже са женени. Излизаха с тях и ходеха да танцуват по баровете. И какво, мислите, че ставаше после, маа?

Маа Рамотсве поклати глава:

— Мога да си представя.

Маа Макутси свали очилата и ги избърса в блузата си.

— Караха мъжете да изоставят жените си. Мъжете казваха, че това е добра идея и ги напускаха. Така че останаха много нещастни жени, които няма да могат да си намерят Друг мъж, понеже мъжете се заглеждат само по нагласени момичета и не искат възрастни жени. Такива работи ставаха, маа, и даже мога да ви дам списък с имена. Цял списък.

— Няма нужда — каза маа Рамотсве. — И аз имам един много дълъг списък с нещастни жени. Много дълъг.

— А колко нещастни мъже познавате? — не спираше маа Макутси. — Колко мъже познавате да си седят вкъщи и да мислят какво да направят, след като жена им ги е изоставила заради някой по-млад мъж? Колко, маа?

— Нито един — каза маа Рамотсве. — Нито един.

— Именно — рече маа Макутси, — жените бяха подведени. Подведоха ни, маа. А ние влязохме в капана като добичета.

Децата се отправиха към училището, а маа Рамотсве опакова багажа си в малкия кафяв куфар и тръгна да излиза от града, покрай пивоварните и новопостроените фабрики, новите евтини предградия, с техните редици бараки от сиви тухли, през жп линията от Франсистаун за Булавайо, докато стигна шосето, което щеше да я отведе към мястото, за което се бе запътила, и неговите проблеми. Дъждовният сезон тъкмо бе започнал и изгорелите кафяви полета започваха да зеленеят — а никнещата трева бе добре дошла за добитъка и за скитащите стада кози. Белият микробус нямаше радио — или поне не такова, което да работи, — но маа Рамотсве знаеше песни, които можеше да изпее, и наистина запя на отворен прозорец, като поемаше хладния утринен въздух с пълни гърди, а подплашени от звука на гласа й от скривалищата си край пътя излитаха птици с искряща перушина. Над нея, безкрайно празно, бе небето, това най-бледосиньо небе от всички бледосини небеса.