Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 54

— Тази песен още се пее — каза маа Рамотсве.

Маа Потокване се усмихна.

— И аз я пея. Песните от детството никога не се забравят, нали?

— Кажете — поде маа Рамотсве, — какво ви разказаха за това момче? Хората, които са го намерили, споменали ли са нещо?

Маа Потокване се замисли за момент.

— Казали на полицията, че са го намерили в тъмното. Казали, че било много диво и буйно. И още, че миришело много странно.

— На какво е миришело?

Маа Потокване пренебрежително махна с ръка.

— Един от мъжете казал, че детето мирише на лъв. Полицаят го запомнил, понеже му се сторило много странно. Написал го в доклада си, който ни бе предаден от племенната администрация, когато накрая пратиха детето при нас.

— На лъв ли? — попита маа Рамотсве.

— Да — каза маа Потокване. — Пълен абсурд.

Маа Рамотсве мълчаливо се качи в белия микробус и благодари на маа Потокване за гостоприемството.

— Ще помисля по въпроса за момчето — каза тя. — Може би ще успея да измисля нещо.

Те си махнаха за довиждане и маа Рамотсве потегли по прашния път и мина през портата на фермата с голямата метална табела, на която пишеше:

„ТУК ЖИВЕЯТ ДЕЦА.“

Караше бавно, понеже на пътя имаше магарета и добитък, а край тях бяха пастирчетата, които се грижеха за животните. Някои от децата бяха съвсем малки, на не повече от шест-седем години, като горкото безмълвно момче в малката стая във фермата.

Какво би станало, ако невръстно пастирче се загуби? — запита се маа Рамотсве. Ако се загуби в гората, далече от някое пасище? Дали би загинало? Или нещо друго би могло да се случи с него?

Десета глава

Разказът на чиновника

Маа Рамотсве осъзна, че нещо трябва да се направи за „Дамска детективска агенция №1“. Пренасянето на нещата от стария офис в новия, зад работилницата на „Тлоквенг роуд спийди моторс“, не отне много време; нямаше кой знае какво, като се изключи шкафа с документи, няколко метални кутии за все още неподредените документи, старият чайник и двете нащърбени чаши — и, да, да не забравяме старата пишеща машина, която й бе подарена от господин Дж. Л. Б. Матекони и сега се връщаше у дома. Двамата му помощници пренесоха всички неща до багажника на белия микробус, след като се оплакаха проформа, че това не им влиза в задълженията. Изглежда обаче бяха готови да направят всичко, каквото поиска от тях маа Макутси — тя трябваше само да подсвирне от кабинета си, за да се затича някой от тях да попита от какво има нужда.

Отстъпчивостта им изненада маа Рамотсве и тя се запита с какво маа Макутси държи двамата младежи. Маа Макутси не беше красавица в общоприетия смисъл на думата. Кожата й бе твърде тъмна за съвременните вкусове, установи маа Рамотсве, а и избелващият крем, който ползваше, бе оставил петна по лицето й. А пък и косата й — тя често беше сплетена, но по доста необичаен начин. И най-накрая, очилата й бяха с толкова големи стъкла, че зад тях можеха да се скрият два чифта очи. Но ето че тази личност, която никога не би се промъкнала дори до първи тур на някой конкурс за красота, сега разполагаше с цялото угодническо внимание на двама пословично несговорчиви младежи. Това беше загадка.