Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 53

— Аз съм доста зает човек — започна тя, като наближиха офиса, — съжалявам, но не мога да взема…

Няколко сираци минаха покрай тях и учтиво поздравиха главната домакиня. С тях имаше малко недохранено кутре, което едно момче носеше на ръце — един сирак помага на друг, каза си маа Рамотсве.

— Внимателно с това кутре — предупреди маа Потокване. — Колко пъти съм ви казвала, че не бива да прибирате бездомни кучета. Няма ли да чуете най-после… — Тя се обърна към маа Рамотсве. — Но моля ви се, маа Рамотсве! Надявам се, не сте помислили, че… Естествено, че не очаквам от вас да вземете това момче! Ние едва се оправяме с него тук, с всичките средства, които имаме на разположение.

— Притесних се — каза маа Рамотсве. — Винаги съм готова да помогна, но има граница на нещата, които мога да направя.

Маа Потокване се засмя и после докосна успокоително ръката на гостенката си.

— Разбира се, така е. Вие вече ни помагате, като взехте онези две деца. Но сега исках само да ви помоля за съвет. Знам, че ви се носи славата, че много ви бива да откривате изчезнали хора. Дали бихте могли да ни кажете — само да ни кажете — как да разберем нещо за това момче? Ако успеем да научим нещо за миналото му, например откъде идва, може да успеем да общуваме с него.

Маа Рамотсве поклати глава.

— Ще бъде много трудно. Ще трябва да говорите с хората, които са били близо до мястото, където е намерен. Трябва да зададете доста въпроси и не мисля, че хората ще искат да отговорят на тях. Ако е имало какво да кажат, вече са щели да го направят.

— Имате право — каза тъжно маа Потокване. — Полицията е разпитала всички на север, отвъд Маун. Разпитвали са във всички селища, но никой не бил чувал за такова дете. Показали снимката му, но хората просто отговаряли отрицателно. Не знаели нищо за него.

Маа Рамотсве не се изненада. Ако някой от тези хора бе искал детето, той би го казал. Всеобщото мълчание значеше, че това дете е било нарочно изоставено. Съществуваше и вероятност да има някаква магия, свързана с него. Ако някой местен шаман е казал, че детето е обладано от духове или е токолоси, нищо не би могло да се направи за него — то просто имаше късмет, че още беше живо. Такива деца често ги постигаше доста по-различна участ.

Сега те стояха край белия микробус. Няколко листа бяха паднали от дървото върху покрива на колата и маа Рамотсве ги махна. Бяха толкова деликатни — клонките на това дърво с техните стотици дребни листенца, растящи на едно централно стъбло, досущ като сложната плетеница на някоя паяжина. Зад тях се разнесоха гласовете на децата — пееха песен, която маа Рамотсве помнеше от своето детство, и това я накара да се усмихне:

Животните се връщат, раз, два, три, животните се връщат у дома — големи, малки и такива с рога. А аз живея с тях, раз, два, три, о, мамо, ела ме потърси.

Тя се вгледа в лицето на маа Потокване, лице, по което всяка бръчка казваше: „Аз ръководя ферма със сираци.“