Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 25

Тя скръсти ръце на бюрото. Ето че го каза най-после, така че нямаше да се изненада, ако човекът от правителството станеше и си излезеше. Човек на неговия пост не е свикнал да му говорят така и той едва ли щеше да го изтърпи.

За миг човекът от правителството не каза нищо, а просто гледаше маа Рамотсве.

— Така значи — рече той накрая. — Така значи. Вие сте съвсем права. Съжалявам, задето предположих, че няма да можете да пазите тайна. — След това, обръщайки се към маа Макутси, той добави: — Съжалявам, че предположих за вас такова нещо, маа. Не беше хубаво от моя страна.

Маа Рамотсве почувства как напрежението спада.

— Добре — каза тя. — А сега защо не ни разкажете за тези ваши тревоги? Помощничката ми ще сложи чайника. Ройбос ли ще пиете, или обикновен чай?

— Ройбос — отговори човекът от правителството. — Струва ми се подходящ при тревоги.

— След като знаете кой съм — започна човекът от правителството, — няма нужда да разказвам отначало, или поне не от самото начало. Знаете, че съм син на важен човек. Това ви е известно. Аз съм първородният, което означава, че ще застана начело на семейството, когато Бог повика баща ми при себе си. Надявам се това да не се случи още дълго. Имам двама братя. Единият има някакви проблеми с главата и не говори с никого. Никога не е говорил и не се интересува от нищо още от времето, когато беше малко момче. Затова го изпратихме на едно от пасищата и той е доволен. Стои там през цялото време и не създава никакви неприятности. Само седи и брои добитъка, а като приключи, пак почва. Това е всичко, което иска да прави в живота си, нищо, че вече е на трийсет и осем. Имам и друг брат. Той е много по-млад от мен. Аз съм на петдесет и четири, а той е само на двайсет и шест. Той ми е брат от друга майка. Баща ми е старомоден човек, така че си взе две жени; майката на този брат беше по-младата. На баща ми му се родиха и много момичета — имам девет сестри от различни майки и много от тях са омъжени и имат свои деца. Така че сме голямо семейство, но не и ако се гледа броят на момчетата, които са важни за рода — това сме само аз и двайсет и шест годишният ми брат. Той се казва Могади. Обичам го много. Понеже разликата ни е толкова голяма, го помня още от бебе. Когато поотрасна, го научих на много неща. Аз му показах как да намира червеите мопани, как да хваща летящи мравки, когато се появят от дупките си при първия дъжд. Аз бях този, който му обясни какво в шубраците става за ядене и какво не. А веднъж той ми спаси живота. Бяхме на пасището, където баща ми държи някои от стадата си. Там имаше няколко базарви, защото пасището на баща ми е недалеч от мястото, откъдето те минават, като идват от Калахари. Този край е много сух, но има вятърна мелница, която баща ми построи, за да изпомпва вода за добитъка. Дълбоко в почвата има много вода, и то добра на вкус. Базарвите обичаха да идват и да пият от тая вода, докато бродеха наоколо, помагаха на баща ми за някои дребни неща в замяна на краве мляко и ако имаха късмет, малко месо. Те харесваха баща ми, защото той никога не ги биеше, за разлика от някои, които ги налагат с камшици от кожа на носорог. Аз също никога не съм одобрявал боя. Бях взел брат ми да види базарви — точно тогава няколко живееха под едно дърво недалеч от пасището. Имаха прашки от щраусова кожа и аз исках да подаря една на брат си. Бях взел малко месо да им дам в замяна. Надявах се, че може да ни дадат и някое щраусово яйце. Беше точно след дъждовния сезон, така че тревата беше зелена и имаше цветя. Нали знаете, маа, какво е за хората в оная област, като падне първият дъжд. Земята изведнъж се размеква и навсякъде никнат цветя, много цветя. Става много красиво и за момент даже забравяш колко горещо, сухо и тежко е било дотогава. Движехме се по пътека, изровена от копитата на животните, аз — отпред, а малкият ми брат — точно зад мен. Той носеше дълга пръчка и я влачеше по земята край себе си. Бях много щастлив, че съм там, с моето братче, насред свежата трева, която щеше да даде нови сили на добитъка. Внезапно той ми извика и аз спрях. В тревата край нас имаше змия — надигнала глава от земята, тя съскаше, отворила уста. Беше голяма, приблизително толкова дълга, колкото аз съм висок, и се беше изправила почти на една ръка разстояние от земята. Веднага разбрах каква е и сърцето направо ми спря. Стоях неподвижно, защото знаех, че и най-малкото движение може да я накара да скочи, а тя беше току до мене. Страшно близо. Гледаше ме с ония сърдити очи — знаете как гледа мамба — и вече си мислех, че ще ме нападне и че нищо не може да се направи. В този момент се чу стържене и видях, че малкият ми брат, който тогава беше едва дванайсетгодишен, тътри пръчката към змията. Змията се обърна и докато се усетим, вече беше захапала върха на пръчката. Това ми даде време да се обърна, да грабна брат си и да хукна по пътеката. Змията изчезна. Беше захапала пръчката и сигурно беше счупила зъб. Каквото и да се беше случило, тя предпочете да не ни последва. Така той ми спаси живота. Нали знаете, маа, какво става, ако те ухапе мамба. Нямаш никакъв шанс. Оттогава знам, че му дължа живота си. Това беше преди четиринадесет години. Сега вече не се разхождаме много често из шубраците, но още много обичам брат си и затова много се натъжих, когато той дойде да ме види в Габороне и ми съобщи, че ще се жени за някакво момиче, с което се е запознал тук, в университета. Учеше за бакалавър на науките и така се натъкнал на това девойче от Махалапие. Познавам баща й, понеже той е чиновник в едно от министерствата. Виждал съм го да седи с другите чиновници под дърветата през обедната почивка и сега той ми маха всеки път, като ме види да минавам оттам с колата. Отначало му махах в отговор, но сега не позволявам да ме безпокоят. Защо непрекъснато трябва да махам на тоя чиновник само защото дъщеря му е срещнала брат ми?