Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 22

Маа Макутси засия от радост.

— Ще се постарая максимално като изпълняваща длъжността управител — каза тя. — Обещавам, че няма да ви разочаровам.

— Разбира се, че няма — каза маа Рамотсве. — Знам, че работиш отлично.

Следващият час премина в приятно и за двете мълчание. Маа Рамотсве нахвърли списъка със задачите за вършене, после задраска едни от тях и добави други. Ранната утрин бе най-доброто време да се върши работа, особено през сухия сезон. През горещите месеци, преди да настъпи сезонът на дъждовете, с напредването на деня температурата се покачваше и накрая небето се нажежаваше до бяло. В хладните утрини, когато слънцето едва сгряваше кожата и въздухът още беше свеж, всяка задача изглеждаше решима; по-късно, щом жегата достигнеше зенита си, и тялото, и умът ставаха лениви. Сутрин беше лесно да се мисли — да се съставят списъци със задачи, — но следобед човек можеше да мисли само за това, кога ще свърши денят и вечерта ще донесе облекчение. Според маа Рамотсве това беше единственият недостатък на Ботсуана. Тя знаеше, че това бе идеалната страна — цяла Ботсуана го знаеше, — но щеше да е още по-идеална, ако температурите през трите най-горещи месеца можеха да бъдат малко по-ниски.

В девет часа маа Макутси направи чаша ройбос за маа Рамотсве и чаша обикновен чай за себе си. Беше се опитала да свикне с ройбоса, който от лоялност пиеше през първите няколко месеца след назначаването си, но накрая призна, че не го харесва. Оттогава се слагаха два чайника — един за нея и един за маа Рамотсве.

— Твърде е силен — каза тя. — Освен това ми мирише на плъхове.

— Изобщо не мирише на плъхове — възрази маа Рамотсве. — Той е за хора, които наистина разбират от чай. Обикновеният чай е за всички.

Най–често спираха работа, когато дойдеше време да се сервира чаят. По традиция това бе почивка за размяна на клюки, а не за обсъждане на сериозни теми. Маа Макутси се осведоми за господин Дж. Л. Б. Матекони и изслуша краткия разказ на маа Рамотсве за незадоволителната среща с него.

— Като че ли не го интересува нищо — разказа тя. — Дори да му бях казала, че къщата му гори, едва ли щеше да се разтревожи особено. Беше много странен.

— Виждала съм хора като него — каза маа Макутси. — Една моя братовчедка я изпратиха в болница в Лобатсе. Ходих да я видя там. Имаше много хора, които просто си седяха и зяпаха слънцето. Имаше и такива, дето крещяха на посетителите някакви странни неща, съвсем неразбираеми. Маа Рамотсве се намръщи.

— Това място е лудница — каза тя, а господин Дж. Л. Б. Матекони не е полудял.

— Разбира се, че не е — побърза да отвърне маа Макутси.

— Той няма да полудее. Разбира се, че няма.

Маа Рамотсве отпи от чая.

— Но все пак трябва да го заведа на лекар — каза тя. — Разбрах, че това състояние се лекува. Нарича се депресия. Лекуват го с хапчета.

— Това е хубаво — каза маа Макутси. — Той ще се оправи. Сигурна съм.

Маа Рамотсве подаде чашата си на маа Макутси да я допълни.

— А какво става с твоето семейство в Бобононг? — запита тя. — Добре ли са всички?