Читать «Момичето от Вондел парк» онлайн - страница 2

Момичето седеше на една от пейките и сякаш гледаше насам, но като се загледах, разбрах, че не гледа насам. Погледът му просто се рееше. Беше много млада — може би на 17. Беше с дънки и светлосиньо потниче, през което прозираха малки стегнати гърди, дългите й къдрави коси се диплеха по раменете.

Тогава се помислих, че е много красива. По-красива от много красиви неща, които съм виждал, може би най-красива от красивите неща, които съм виждал.

Изглеждаше тъжна. Не виждах оттук, но бях сигурен, че очите и са сини и студени като кристал.

С мен ли си човече? — изникна отнякъде гласът на Боби; аз се обърнах, бавно подреждайки думите в главата си.

Като че ли да… — отговорих и седнах до него.

Докато пиех своя чай, погледът ми често клонеше към перваза на прозореца, напрягайки се да го прескочи или поне да проникне през него за да я зърна поне още веднъж.

Когато изпратих Боби, се застоях дълго пред вратата, загледан в парка и празната пейка. Момичето си беше отишло.

През нощта отново ме събуди детския плач, но бързо-бързо се стопи, щом понечих да стана.

На следващия ден, прибирайки се рано от работа, се размотах из кухнята, приготвяйки си шейк от ягоди и сметана. Обичам ягоди и сметана. Обичам тихото жужене на миксера и начина, по който белотата вътре и кървавочервената заря се смесват и сливат в едно.

Краката ми сами ме отведоха до големия прозорец в гостната, очите ми сами я потърсиха.

Тя беше там. Очите й тъжно зареяни нанякъде, лекият вятър нежно галещ косите й. Защо беше сама? Красивите момичета обикновено са в парка с приятелите си, а бяха ли сами непременно се намираше някой бегач, чешит или просто минувач да ги заговори. Нея просто я подминаваха сякаш не беше там.

Стоях дълго пред прозореца неподвижен, не помръдваше и тя.

По някое време излязох, а силното слънце жегна очите ми и ги присвих. Поразходих се из парка, накрая краката ми сами ме поведоха към нея.

Мога ли да седна?

Тя сякаш излезе от унеса, в който беше изпаднала и ме погледна с тъжните си сини очи. Да, те наистина бяха сини. Толкова сини, че се губих в тях като удавник, а когато краката ми отмаляха, седнах до нея.

Дълго седяхме заедно насред тишината в парка, сякаш дори чуруликането на птичките беше изчезнало…

Често ли идваш в парка? — попитах.

Тя ме погледна с прекрасните си сини очи, тънките й устни сякаш за момент се присвиха за отговор, но моментът отмина и тя отново се зарея в пространството.

Аз живея ето там. — посочих къщата — огромна и мрачна с прозорци вместо очи — тя сякаш заплашително гледаше към нас. — Може би си ме виждала… някой път…

Тя отново се обърна към мен. Не каза нищо, но беше толкова красива, че аз бях щастлив просто да бъда там с нея, да усещам уханието й на пролетни цветя, да гледам сините й студени очи и играта на есенния вятър с красивите й къдрици. Да наблюдавам нежното й още детско тяло в дънки и синьо потниче и разцъфващата в него женственост, издавана от всяка извивка, всяка фибра от него.