Читать «Мис Безсърдечна» онлайн - страница 9

— Алисън е тук. Преди малко беше с нас!

Парамедикът я погледна и на лицето му се изписа съмнение.

— Да не би да имаш предвид Алисън Дилорентис, момичето, което… умря?

— Али не е мъртва! — проплака Емили и отстъпи назад, като едва не падна, спъвайки се в един стърчащ корен. Тя махна с ръка към пламъците. — Ранена е! Каза, че някой се опитва да я убие!

— Госпожице. — Полицаят постави ръка на рамото й. — Успокойте се. — Наблизо изщрака нещо и Емили се обърна. До верандата на семейство Хейстингс стояха четирима репортери и ги гледаха. — Госпожице Фийлдс? — извика един от тях, притича до Емили и завря микрофон в лицето й. Към нея се устремиха някакъв човек с камера и друг, който носеше дълга стойка. — Какво казахте? Кого сте видели?

Сърцето на Емили биеше лудо.

— Трябва да помогнем на Алисън! — Тя отново се огледа. Дворът беше пълен с полиция и парамедици. В сравнение с него някогашният двор на Алисън беше тъмен и празен. Когато Емили зърна някаква тъмна фигура да пробягва покрай оградата от ковано желязо, разделяща дворовете на семействата Хейстингс и Дилорентис, сърцето й подскочи. Али? Но това беше просто сянка от примигващите фарове на полицейската кола.

Дойдоха още журналисти и се скупчиха наоколо. Пристигна и една пожарна кола, пожарникарите наскачаха бързо от нея и насочиха огромния маркуч към гората. Един плешив репортер на средна възраст докосна ръката на Емили.

— Как изглеждаше Алисън? — попита настоятелно той. — Къде е била през всичкото това време?

— Достатъчно! — побърза да се намеси полицаят. — Оставете я на мира.

Репортерът насочи микрофона към него.

— Ще разследвате ли твърдението й? Ще потърсите ли Алисън?

— Кой подпали гората? Видяхте ли го? — извика някой през шума, който вдигаха пожарните маркучи.

Парамедиците отведоха Емили настрани.

— Трябва да ви отведем оттук.

Емили тихичко проплака, вперила отчаян поглед в празното място на поляната. Същото нещо се беше случило и предишната седмица, когато бяха намерили тялото на Иън в гората — в един момент той лежеше на тревата, подпухнал и блед, в следващия… го нямаше. Беше невъзможно всичко това да се случва отново. Невъзможно! Години наред Емили тъгуваше за Али, припомняше си всяка черта на лицето й, всеки кичур в косата й. А момичето от гората изглеждаше точно като Алисън. Имаше нейния дрезгав, секси глас, а когато избърса саждите от лицето си, го направи с малките, деликатни ръце на Али.

След миг Емили се озова в линейката. Един санитар бързо покри устата и носа й с кислородна маска и й помогна да се настани на походното легло. Останалите парамедици насядаха около нея. Завиха сирени и автомобилът бавно потегли. Щом излязоха на улицата, през прозореца на линейката Емили забеляза някаква полицейска кола с угасени фарове и изключена сирена. Тя обаче не отиваше към къщата на Спенсър.

Отново погледна към двора, търсейки с очи Али, но видя само любопитни зяпачи. Там беше госпожа Маклелън, една от съседките. Край пощенската кутия се въртяха господин и госпожа Вандерваал, чиято дъщеря Мона беше първият А. Емили не ги беше виждала след погребението на Мона няколко месеца по-рано. Дори семейство Кавана бяха тук и гледаха ужасено пламъците. Госпожа Кавана беше обгърнала покровителствено с ръка раменете на дъщеря си. И въпреки че безжизнените очи на Джена бяха скрити зад тъмните й очила „Гучи“, Емили се почувства така, сякаш тя гледа право в нея.