Читать «Мис Безсърдечна» онлайн - страница 7

Изведнъж се чу тихо изсумтяване и тя подскочи. Край кухненския плот седеше майка й, вперила безизразен поглед в нищото.

— Мамо? — произнесе меко Спенсър, но тя не отговори.

Ариа се отдалечи бавно по алеята пред дома на семейство Дилорентис. Контейнерите за отпадъци бяха подредени на завоя, в очакване да бъдат изпразнени. Единият от капаците беше паднал и Ариа забеляза вътре едно празно шише от лекарство. Етикетът беше почти обелен, но името на Али се виждаше написано с големи печатни букви. Ариа се питаше дали са антибиотици, или лекарство против алергия — тази година полените свирепстваха в Роузууд.

Хана остана да седи върху един от големите камъни в двора на Спенсър, в очакване майка й да мине да я вземе. Мона Вандерваал продължаваше да кара скутера си в малката задънена улица. Възможно ли е госпожа Дилорентис да се окаже права? Дали някой не тормозеше Али по същия начин, както те тормозеха Мона?

Емили грабна велосипеда си и тръгна към гората, откъдето минаваше прекият път към дома й. Работниците, които се занимаваха с белведерето, си почиваха. Същият мършав тип със златния зъб се мотаеше наоколо с един мустакат мъж, без да обръща внимание на бетона, който се изливаше в дупката. Колите им — една ударена хонда, два пикапа и покрит с най-различни стикери джип „Чероки“ — бяха паркирани на завоя. Най-накрая се виждаше един смътно познат черен класически седан. Беше по-поддържан от останалите. Когато мина покрай него с колелото, Емили видя отражението си в лъскавите врати. Лицето й беше тъжно. Какво щеше да прави, ако Али повече не искаше да й бъде приятелка?

Слънцето напичаше все по-силно, а всяко от момичетата се чудеше какво щеше да стане, ако Али ги зареже така, както беше зарязала Наоми и Райли. Но никоя от тях не обърна внимание на безумните въпроси на госпожа Дилорентис. Тя беше майка на Али — нейно задължение беше да се тревожи.

Никоя от тях не можеше да предположи, че на следващия ден поляната пред дома на семейство Дилорентис щеше да се напълни с новинарски бусове и полицейски коли. Нито пък можеха да знаят къде всъщност беше Али или с кого възнамеряваше да се срещне онази нощ, когато избяга от хамбара. Не, в онзи красив юнски ден, първият истински ваканционен ден, те пренебрегнаха загрижеността на госпожа Дилорентис. В местата като Роузууд не се случват лоши неща. И със сигурност не се случваха на момичета като Али. Тя е добре, добре е, мислеха си те. Скоро ще се върне.

И три години по-късно може би най-накрая щяха да се окажат прави.

1.

Не дишай

Емили Фийлдс отвори очи и се огледа. Лежеше в центъра на задния двор на Спенсър Хейстингс, обградена от пушек и пламъци. Чепатите клони на дърветата пукаха и падаха на земята с оглушителен трясък. От гората лъхаше жега и усещането беше все едно е юли, в разгара на лятото, а не краят на януари.

Наблизо стояха приятелките на Емили — Ариа Монтгомъри и Хана Мерин, облечени с изцапани и съдрани официални рокли, и се давеха от кашлица. Приближаваше вой на сирени. В далечината светнаха фаровете на пожарните коли. В двора на Спенсър влетяха четири линейки, прегазвайки идеално оформените храстчета и цветни лехи.