Читать «Миризмата» онлайн - страница 3

Рицарят пребледня.

— Всъщност, да. Има…

Когато Ребаг приключи разказът си, кралят наподобяваше на един от онези модели, които рицарите намушкват в движение с копията си на тренировъчните полигони и по турнирите. Само устата му се отваряше и затваряше безпомощно, като че ли беше навита с пружина и един звук се разнасяше от нея — Ай, ай, ай…

— Би ли повторил, всичко, което ми каза досега, отново? Глуракс трябва да го чуе. — простена кралят, когато пристигна придворният магьосник.

Ребаг бе към края на разказа си, когато Глуракс започна да размахва упорито ръце, търсейки опора в нещо, което да спре полета му към майчината твръд. Той настъпи наметалото си и раздра внушителна част от него, недостатъчна да го събори, но предостатъчна да накара кръвта му да кипне от яд. Кралят простена отново.

— Тъкмо бях нагазил в дълбокото — продължаваше невъзмутимо разказа си Ребаг — и се пресегнах към Това, за да го взема, то беше заседнало в плитчините и трябваше да се гмурна, когато чух гласа.

— И какво ти рече този глас, Ребаг?

— Налага ли се да го кажа, ваше величество? — прошепна умолително Ребаг зад чийто гръб се бяха събрали внушително общество от придворни и нобили.

— Да, налага се. — кралят преживяваше тихо своя малък триумф.

— Идваше отвисоко. Беше груб, плътен глас.

— Боговете, боговете — закипя възбудено множеството.

— Каза, цитирам: „Никога повече лют сос! Да ми се връща.“

Гробна тишина настана в тронната зала. Един женски глас изрази общото недоумение:

— И какво може да означава това?

Глуракс повдигна глупаво рамене. Над него в най-високата част на сводестия таван проблясваха кристалните полилеи на тронната зала.

— Е, магьоснико? Какво е твоето обяснение?

— Посланието на боговете, е хм доста неясно. — започна объркано Глуракс. Слабите лъчи на залязващото слънце, които проникваха през пролуките в тронната зала правеха лицето му да изглежда мъртвешко бледо. — С изключение на последната част: „Да ми се връща“. Изпитанието, на което ни подлага Бог е проверка към съзиданието, което е въплътил в своето свише творение, прекрасен намек за произхода и развитието на човешкия род. Бог изпитва нашите добродетели, поставяйки тази нелека задача пред нас. Ние трябва да сме изключително стриктни и да не допуснем провал, в противен случай… това ще означава провал на цялото човечество.

— И какво ще означава това, Глуракс?

Магьосника премисли бързо отговора си.

— Според мен, Бог е изпратил този предмет, да го наречем артефакт, с тази задача да го възпроизведем за да оцени той сам нашите съзидателни способности. След това Бог иска да му го върнем.

— Всички придворни ковачи и златари да се явят при мен. Ковчежника също. Веднага! — кресна Дуб III. — Нека бъде божията воля! Ще сътворим артефакт за чудо и приказ!

След няколко дни и нощи, предметът бе претворен и представен на краля, след което със специален ескорт бе занесен до езерото и оставен на брега. Над повърхността се носеше миризма на разложени трупове, ужасна воня, която караше цялото кралско обкръжение да бърчи гнусливо носове. Когато слънцето започна своя поход под повърхността на водата и последните лъчи докоснаха водната повърхност, започна церемонията по изпращането на артефакта. Лоша треска бе обхванала магьосника Глуракс и бе обляла цялото му лице в пот. Той четеше заклинания (проклинаше наум) и мълвеше, като все повече се убеждаваше и се опитваше да прехвърли убеждението си в краля, че хората са се провалили в изпълнението на задачата и че нищо добро не чака оттук на сетне човешкия род. Часовете летяха и луната изгря върху небосвода, обкръжена само от най-ярките звезди.