Читать «Миризмата» онлайн

— Лорд Ребаг, ваше величество! — оповести пажът със звънкият си глас на разпилени върху мозаечният под сребърни монети. Той се поклони ниско и остана така докато в тронната зала не влезе рицарят и дълбокият му бас не изпълни въздуха…

— Привет велики кралю! — …и остана да виси като Дамоклев меч над оредяващата глава на застаряващия монарх.

— О, я стига Ребаг! Пак ли идваш да просиш?

— Нося новини от Смърдящото езеро, ваше величество!

— Нима? — повдигна проскубаните си вежди Дуб III, законен владетел на Дубия, покровител на Източните провинции — отвъд река Тидар та чак до Седефените планини и на Смърдящото езеро — по неволя. — Аз си помислих, че си водил неравна борба с някое блатно чудовище.

Ребаг критично огледа ризницата си по която още стояха следи от засъхнали водорасли и кал. Половината от ножницата му беше изцапана с някаква кафява субстанция за чийто произход по-естетски настроените дворяни не смееха дори да предположат. От цялото му същество се излъчваше характерната миризма на Смърдящото езеро примесена с тази, която доказваше за сетен път мъжеството му. Той не обърна внимание на забележката на краля.

— Водих битка, да, ваше величество — с Драконът от Ледените земи, за което местните жители ме възнаградиха пребогато. Но както вече сте имали възможност да се убедите, моята преданост към вас е безгранична, както и любовта ми…

— Усула! Ако вътрешностите ми не бяха толкова проядени и тази кашлица бе малко по-благосклонна към мен… — кралят направи, няколко плахи опити да загребе повече въздух със застаряващите си дробове и това (или пък миризмата) ги накара да избухнат в палеща кашлица. Пристъпът трая около три минути, в които Ребаг нервно пристъпваше от крак на крак и съвсем добросъвестно каляше кралския килим. — Както и да е. — каза най-сетне Дуб III. — Смърдящото езеро започна да напредва все повече през последните пет години. Стотици декари обработваема площ изчезнаха под завесата на мрака, кални дъждове покориха земята ми, народът ми страда. Не ми остава много време на този свят, Ребаг, но проклет да съм ако не спра това триж проклето нещо и не го отнеса заедно с мен в гроба си. Затова реших, дъщеря ми, Усула, да бъде предадена на тоз, който спре тази болест! Това е последната ми дума, Ребаг. Какви новини, каза че носиш? — попита кралят и отново избухна в ожесточена кашлица.

— Нови, по-могъщи създания са се поселили в прокълнатите земи. По-зли от Дорелите и по-хитри от Фагерите. Убих няколко от тях на идване, но те се множат нечувано бързо и скоро ще бъдат в двореца. Мракът над езерото става все по-гъст, могъщи кралю. — каза Ребаг, на което Дуб само помаха безпомощно с ръка. — Конят ми пострада тежко — продължи рицарят с печално изражение.

— Нищо ново, рицарю. Мракът идва, знам и когато дойде аз ще съм подготвен за него. О, да и Усула, дъщеря ми също. Знай, Ребаг, че щом първата кула бъде обвита в мъглата на изпепеляващия здрач, Усула ще бъде приведена в жертва на боговете.

— О, не! — жално измуча Ребаг и падна на колене, а окаляният му меч извъня при удара в пода. — Сигурно има решение, велики кралю! Аз, аз мисля, че мога да помогна. Аз обичам Усула! — последното, Ребаг, каза съвсем тихо, с глас, който можеше да достигне и беше предназначен единствено за сърцето му — за тези дълбини на чувствата от които извира истинската любов.