Читать «Миризмата» онлайн - страница 2

— Как, Ребаг? Като победиш още десетина чудовища? Дори да беше сразил армия от Дракони, щеше да бъде нищо пред напора и опустошаващата мощ на Смърдящото езеро. Голямо проклятие тегне над нас и то ще ни убие. Ние сме обречени. Обречени. — повтори кралят в полухипнотичен транс.

— Аз, аз нося нещо, велики кралю. И мисля, че това ще помогне да спрем проклятието. — каза напевно Ребаг, певческите умения на който обикновено се изчерпваха с позива към своя кон Мириал (конят беше глух, Ребаг не го знаеше и може би затова не го беше изоставил през стотиците приключения и битки досега). Ребаг зашепна — Нося послание от Боговете.

— Какво? — извика учудено кралят.

Ребаг плесна три пъти с ръце и през масивната дъбова врата влязоха двама от пажовете, които мъкнеха нещо тежко със себе си. Нещото беше бяло, съвсем гладко с причудлива форма, без орнаменти, но блестеше като злато, само дето не беше от метал. Стовариха го пред трона. Кралят ахна от почуда.

— Какво си домъкнал, Ребаг? Що за дивотия е тази?

— Точно се бях разправил с онези ужасяващи създания, за които вече ви разправих, ваше величество и бях затъкнал окървавения си меч в ножницата, когато небето над мен притъмня. Черни облаци полазиха раздраната небесна шир и почерниха всичко наоколо. Извираха като вражеска войска от хоризонта, движеха се по небето, не по…

— Спести си подробностите, Ребаг. Ако помогнеш да разгадаем тайната, която носи Смърдящото езеро, ще имаш предостатъчно време да развиваш поетичният си талант в компанията на Усула. Имаш думата ми.

Ребаг облиза нервно пресъхналите си устни и продължи.

— Заваля кален дъжд. Вятъра напористо пое миризмата и задуха, носейки зловонието далеч на запад, където слънцето уморено прибираше лъчите си.

Кралят изсумтя — Ребаг не си беше взел поука.

— Аз се скрих в потайнината на една пещера, заедно с моя кон и зачаках да премине начеващата буря. Чух гръмотевици, но една от тях падна съвсем наблизо, нещо голямо изпляска в езерото и подадох взор…

Кралят започна да гризе ноктите си и да ги плюе. Един от тях премина на сантиметри от зачервеното лице на вдъхновения разказвач.

— Тогава оставих коня си в пещерата, препасах отново меча си и се завтекох към мътната вода. Имаше вълни, колкото колиба, че и по-високи…

— Стига! — изкрещя Дуб, чийто очи хвърляха копия. — Още една излишна дума и ще навра проклетата ти мутра в плоския рицарски задник! Проклет да съм ако не го сторя. — изкашля се жлъчно той и каза с вече значително по-благ глас. — А после?

— Хвърлих се в езерото и измъкнах… — Ребаг се оплете в собственото си безсилие — … ТОВА. Измъкнах го от водата и го занесох в пещерата.

— Глуракс! — кралят плесна с ръце. — Доведете ми Глуракс. Веднага! Има ли още нещо, което не си ми казал, Ребаг?