Читать «Минало време» онлайн - страница 214

— Да, но къде?

— Ще ти кажа по-късно. Първо трябва да се върна в Райънтаун.

45

Потеглиха с автомобила на Еймъс. Тя караше, а Бърк седеше до нея. Ричър се бе разположил отзад. Разказа им всичко, което бе научил от Стан. Те го попитаха как се чувства. Отговорът му беше кратък. За него нищо не се бе променило освен някакъв незначителен исторически детайл. Много отдавна, когато баща му бил още дете, хората го наричали с друго име. Първо Бил, после Стан. Но си оставал същият човек. Същата бомба със закъснител. Със същия самоконтрол. Постъпваш ли както трябва, никога не те закача. Биел се добре и бил невероятно смел. Много обичал семейството си. И през целия си живот наблюдавал птиците. Обикновено с невъоръжено око, за да види по-добре цялостната картина.

— Майка ти знаела ли е? — попита Еймъс.

— Отличен въпрос — отвърна Ричър. — Вероятно не. Оказа се, че тя също е криела своите тайни. Мисля, че никой от тях не е знаел какво крие другият. И не е задавал въпроси. Може би затова се разбираха толкова добре.

— Сигурно се е чудила защо баща ти няма родители.

— Предполагам.

— А ти чудиш ли се?

— Малко. Заради картичките за рождените му дни. Това е доста характерна подробност. Имам чувството, че е замесена тайна правителствена агенция, която се грижи за всичко, докато работиш зад граница. Грижи се наемът ти да е платен навреме и прочие… Другата възможност е да са били в затвора. Все пак бих искал да знам обратния адрес на тези картички.

— Ще се опиташ ли да го откриеш? — попита Бърк.

— Не — каза Ричър.

Небето вдясно от тях започваше да порозовява. Колата се изпълни постепенно със златиста светлина, идваща откъм хоризонта. Еймъс откри отбивката за Райънтаун. Леко наляво, през овощните градини. Слънцето светеше в гърбовете им и тъй като не се бе издигнало достатъчно, лъчите му попадаха точно в задното стъкло. Еймъс извърна поглед от огледалото и спря пред оградата.

— Пет минути — обяви Ричър.

Той излезе от колата и прескочи оградата. Тръгна през ябълковата градина. Утринното слънце напичаше гърба му. Сянката му изглеждаше безкрайно дълга. Ричър прескочи следващата ограда. Която очертаваше границите на Райънтаун. По-тъмните листа, по-влажният мирис. Сенките, лишени от слънчева светлина.

Той тръгна по централната улица както и миналия път, между тънките стволове, по неравните камъни, покрай църквата и училището. След това дърветата бяха все по-нарядко, а слънцето се издигна по-високо. Рехавите им корони пропускаха повече слънчеви лъчи. Светът се промени.

Ричър чу гласове някъде отпред.

Двама души разговаряха. Небрежно и щастливо. За нещо приятно. Може би за слънчевите лъчи. В такъв случай Ричър би се съгласил с тях. Мястото изглеждаше чудесно. Като от реклама на скъп фотоапарат.

— Офицер в спалното! — извика Ричър. — Изпънете униформите, застанете до леглата си!

Не искаше да ги притесни. Да ги постави в неудобно положение. Или да постави самия себе си в неудобно положение. Доста неща можеха да се объркат. Тя можеше да е гола. Той също можеше да е в неудобно положение.