Читать «Минало време» онлайн - страница 212

Стан поклати глава.

— Няма да го направя. Това е все едно да подпиша самопризнания.

— Бяхте ли замесен?

— Не и в края на историята.

— Никой няма да ви обвини в нищо. Та вие сте на сто години.

— Не чак толкова.

— Никой не проявява интерес към случая. Ченгетата са решили, че сам си е търсил белята, и не са се постарали да открият извършителя.

Стан кимна.

— Съгласен съм с тях. Онзи хлапак бе отвратителен побойник. Имаше зъб на всеки, който притежаваше поне една мозъчна клетка повече от него. А това бяха доста хора. Продължаваше да се шляе без работа четири години след като бе завършил гимназия, и да тормози все по-малки деца. А вече имаше хубава кола, хубави дрехи, хубави обувки, защото баща му беше богат. Но мозъкът му беше прогнил. От грубиян се превърна в перверзник. Започна да тормози малки момченца и момиченца. Беше много едър и силен. Измъчваше ги. Караше ги да вършат отвратителни неща. Бил не знаеше за това, но когато се върна в града, разбра. Онази нощ.

— Какво се случи?

— Бил се появи в Райънтаун, както често правеше, просто ей така, изневиделица. И още първата вечер отидохме в един джаз клуб. Свиреше група, която той харесваше. Обикновено ни пускаха безплатно. Връщахме се към мястото, където бяхме скрили велосипедите си, когато изведнъж видяхме онзи гадняр да върви право срещу нас. Не обърна никакво внимание на Бил, а започна да се заяжда с мен. Защото ме познаваше. Наговори ми същите глупости, които ми бе казал и предишния път. Бил обаче ги чуваше за пръв път. Не можеше да повярва на ушите си. Подканих го да си тръгнем, но Бил не искаше да ме последва. Бомбата избухна. И преби наглеца почти до смърт.

— А после?

— Това е съвсем друга история. Гаднярът му издаде смъртна присъда. Бил започна да носи месингови боксове. Последваха няколко инцидента. С двама приятели на гадняра, които се опитваха да спечелят благоразположението му. Предполагам, че богатите хлапета могат да се похвалят с куп подобни приятелства. Бил се погрижи спешното отделение да не остава без работа. После нещата поутихнаха. Бил ту се появяваше в Райънтаун, ту заминаваше някъде. В един момент бомбата избухна отново. Една нощ двамата се срещнаха. Сами. Лице в лице. Разбрах какво се е случило още същата вечер, защото Бил дойде да ме помоли за услуга.

— Поискал е да вземе назаем свидетелството ви за раждане, за да постъпи в морската пехота.

Стан кимна.

— Трябваше да погребе името Уилям Ричър. Смяташе, че е длъжен да го направи. Не искаше никой да го проследи и да го открие. Все пак беше извършил убийство.

— И е трябвало да се представи за по-възрастен — допълни Ричър. — Тук се крие несъответствието в историята, която разказваше. Твърдеше, че е избягал и е постъпил в морската пехота, когато е бил на седемнайсет. Не се съмнявам, че е било така. Но той не би успял, ако командването е знаело, че е на седемнайсет. Не биха го взели. Не и по това време. Вече са разполагали с прекалено много хора. Било е септември четирийсет и пета. Войната е била приключила. За какво им е едно седемнайсетгодишно момче? Две години по-рано щяха да го вземат с радост. Тогава сме водели куп сражения в Тихия океан. Военната машина е трябвало да се движи, без да спира. Но вече не. От друга страна обаче, навършил ли си осемнайсет, можеш да постъпиш като доброволец. Достатъчно е само да представиш документ за самоличност.