Читать «Минало време» онлайн - страница 215

Ричър изчака минута. Нищо не се случи.

Той тръгна напред и завари Картър Карингтън и Елизабет Касъл да стоят един до друг на призрачния път, който водеше към реката. И да се взират в него. И двамата бяха напълно облечени. Макар и в най-обикновени всекидневни дрехи. Той беше с риза и спортен панталон, а тя с джинси с отрязани крачоли и тениска. На тревата зад тях лежаха две планински колела. С широки гуми и здрави багажници отзад, предназначени за тежки раници. Зад колелата бе разпъната малка палатка.

— Добро утро — поздрави го Карингтън.

— И на вас.

Тримата замълчаха, после Карингтън каза:

— Винаги се радваме да те видим.

— Аз също.

— Появата ти тук случайно съвпадение ли е?

— Не съвсем — призна Ричър.

— Търсил си ни.

— Случи се нещо… а после се оказа, че тревогата е била напразна. Всичко е наред. Но реших, че трябва да се отбия. За да се сбогувам с вас. Заминавам.

— Как ни откри?

— Този път послушах предната част на мозъка си. Припомних си какво е това чувство. Аз самият съм го изпитал веднъж или два пъти. Реших, че може би и вие го изпитвате в момента. Тъкмо когато си мислите, че животът минава покрай вас, хоп, срещате някого. Започвате да правите всички онези глупави неща, които сте смятали, че никога няма да имате възможност да направите. Измисляте си нова годишнина на всеки два часа. Празнувате онзи каприз на съдбата, който ви е събрал заедно. Някои хора правят доста странни неща. А вие разговаряте за Стан Ричър. Сами го споменахте. Видели са ви за последен път в окръжния архив. Търсили сте свидетелството за раждане на Стан Ричър. Искали сте да направите всичко както трябва, да не пропуснете абсолютно нищо. Последователно и педантично, както се изисква. Явно това има сантиментална стойност за вас. Открили сте последния му известен адрес. Елизабет вече знаеше къде се намира Райънтаун, защото двамата го намерихме, на нейния телефон. Решили сте да го откриете. Да направите кратка екскурзия.

Те се усмихнаха и се хванаха за ръце.

— Радвам се, че сте щастливи — каза Ричър.

— Благодаря — отвърна Елизабет Касъл.

— Не би трябвало да има особено значение…

— Кое?

— Истината. Трябва да призная, че Стан Ричър не се оказа човекът, когото търсех.

— Но той е баща ти.

— Излиза, че само е използвал свидетелство за раждане, издадено на това име.

— Разбирам.

— Надявам се новината да не се отрази на връзката ви.

— Кой е използвал въпросното свидетелство?

— Далечен братовчед, за чиито родители не знаем нищо. Празно квадратче върху родословното дърво.

— Как се чувстваш?

— Чудесно — отвърна Ричър. — Колкото по-малко знам, толкова по-добре се чувствам.

— И сега заминаваш.

— Беше ми приятно да се запознаем. Желая ви късмет.

— Как се казва този братовчед? — попита Карингтън.

— Уилям.

— Нещо против да потърсим информация за него? Може да се окаже интересно. Ще ни бъде приятно.

— Забавлявайте се тогава — каза Ричър, помълча и добави: — В замяна на малка услуга.

— Каква?

— Елате да поздравите една моя приятелка. Чака ме на пет минути от тук. Сигурен съм, че я познавате. Полицай Еймъс от управлението в Лакония.