Читать «Минало време» онлайн - страница 207

— Куфарът — прошепна той.

— Имахме един куфар в стаята — обясни Пати на Ричър. — Предполагам, че е изгорял.

Шорти отново тупна по седалката.

— Изнесох го — прошепна той.

Пати спря колата.

— Къде е? — попита тя.

— В тревата… в другия край на паркинга.

Пати включи на заден, колата се понесе на зигзаг, след което направи обратен завой в началото на пътя и тръгна през поляната. Покрай изоставените атевета и труповете.

— Питър и Робърт — обяви тя.

И продължи напред. Спря на паркинга. Долавяха горещината навън дори през прозорците на мерцедеса. Ричър видя металната клетка, щръкнала над килима от въглени. Металните решетки и металната мрежа. Разкривени от високата температура. Стая № 10. Шорти повдигна ръка, размърда я напред-назад, но само веднъж, немощен жест на стар свещеник, който опрощава грехове. Или ранен човек, който очертава някакъв участък. От тук до тук. Ричър излезе и тръгна покрай металната клетка. Прекоси поляната по права линия. Защото това е най-краткото разстояние между две точки. Той включи уреда за нощно виждане.

Веднага откри куфара. Голям, стар, кожен, с въже вместо дръжка. Лежащ на тревата. Ричър се наведе и го вдигна. Тежеше цял тон. Може би дори два. Ричър го замъкна с усилие до колата. Пати излезе и отвори багажника. Той пусна куфара на земята.

— Какво, по дяволите, има вътре? — възкликна Ричър.

— Комикси — отвърна Пати. — Повече от хиляда. Все страхотни издания. Включително първите броеве със Супермен. Събирани от нашите бащи и дядовци. Щяхме да ги продадем в Ню Йорк, за да изкараме пари за Флорида.

В багажника имаше два сака. Два издути кожени сака с дръпнати ципове. Ричър надникна в тях. И двата бяха пълни с пари. Купища пачки, подредени като тухлички. Предимно в банкноти от по сто долара. Във всяка пачка имаше по десет хиляди, ако се вярваше на хартиените лентички. Във всеки сак имаше поне петдесет пачки. Общо към един милион долара.

— Запазете си комиксите — каза Ричър. — Използвайте това. Можете да си купите колкото дъски за сърф пожелаете.

— Не можем — отвърна Пати. — Тези пари не са наши.

— Напротив. Вие спечелихте играта. Мисля, че попаднахме на нещо като награден фон. Няма кой друг да го вземе.

— Но това е цяло състояние!

— Вие си го заслужихте — настоя Ричър. — Не смяташ ли?

Пати замълча. След малко попита:

— Не искате ли поне част от парите?

— Имам колкото да преживявам — отвърна Ричър. — Повече не ми трябва.

Той вдигна куфара и го прибра в багажника. Задницата на мерцедеса клекна леко.

— Как се казваш? — попита Пати. — Бих искала да науча името ти.

— Ричър.

Тя се сепна.

— Но това беше името и на Марк.

— Той е от друг клон на фамилията.

Качиха се в колата и Пати потегли през поляната, навлезе сред дърветата и след три километра стигна до аварийния камион. Ричър взе ключа и се качи в кабината му. Воланът се въртеше с усилие. Ричър и бездруго не беше добър шофьор, а тук всички лостове и прибори му изглеждаха напълно непознати. Все пак след минута успя да запали фаровете. А после и двигателя. Намери лоста за скоростите и включи на заден. На таблото светна някакъв дисплей и показа изображението от задната камера. Широкоъгълен обектив. Цветна картина. На която се виждаше старо субару, паркирано точно зад камиона.