Читать «Минало време» онлайн - страница 206

Пати изключи двигателя и двамата слязоха от колата. Без фаровете й светът отново потъна в мрак. Пати си сложи уреда за нощно виждане, а Ричър просто дръпна своя леко надолу. Прецизните зелени детайли изпълниха обектива му. Пати завъртя глава наляво и надясно. Огледа предните редици дървета. И пространството между тях.

— Май беше тук — повтори тя.

Двамата с Ричър навлязоха в гората. Пати водеше. Описаха полукръг на изток и на север. Сякаш възнамеряваха да излязат на пътя трийсетина метра след началото му. Пристъпваха ту наляво, ту надясно сред дърветата. Глезените им се заплитаха в треви и храсти.

— Нищо не мога да различа — оплака се Пати.

— Шорти! Шорти Флек! — извика Ричър.

— Шорти, аз съм! — последва примера му Пати. — Къде си?

Нищо.

Продължиха да вървят. На всеки десет крачки спираха и викаха отново. После заставаха неподвижно, затаяваха дъх и се ослушваха.

Нищо.

Едва на третия път чуха нещо. Едва доловим звук. Тих, далечен, бавен, метален… Дзън, дзън, дзън. На изток, помисли си Ричър. Може би на четирийсет метра от тук.

— Шорти Флек? — извика той.

Дзън, дзън, дзън.

Двамата с Пати смениха посоката. Ускориха крачка. Дървета, треви, къпини, храсти. Не спираха да викат името му, първо Пати, после Ричър, като непрекъснато се редуваха. Отново чуха дзън, дзън, дзън. Звукът се усилваше непрекъснато. И те тръгнаха към него.

Откриха Шорти, опрял гръб на ствола на едно дърво. Премалял от болка. Беше си сложил уреда за нощно виждане. В ръката си държеше стрела. И почукваше с нея по оптичната тръба. Дзън, дзън, дзън. Нямаше сили за повече. Ричър го вдигна на ръце и го сложи на задната седалка на мерцедеса. Кракът му наистина беше счупен зле. Раната изглеждаше ужасно. Беше изгубил много кръв. Беше блед като платно, но имаше висока температура. Дрехите му бяха подгизнали от пот.

— Къде ще го отведем? — попита Пати.

— Най-добре е да отидете някъде по-далече — отвърна Ричър. — Манчестър например. По-голям град е…

— Няма ли да дойдете с нас?

Ричър поклати глава.

— Само донякъде — отвърне той. — Сутринта имам важна среща.

— Но в болницата могат да ни зададат какви ли не въпроси.

— Кажи им, че е катастрофирал с мотоциклет. Ще ти повярват. Лекарите вярват на всичко, което е свързано с мотоциклетни катастрофи. И няма да съобщят на полицията. Защото раната не е огнестрелна. Ще им обясниш, че в крака му се е забило парче метал.

— Добре.

— Настаниш ли го в болницата, иди и паркирай колата на някое тихо местенце. Остави вратите отключени, а ключа — на таблото. Тя трябва да изчезне колкото се може по-бързо. Тогава ще бъдеш в безопасност.

— Добре — повтори Пати.

Тя отново седна зад волана. Ричър се настани до нея, но се извърна леко назад, за да следи състоянието на Шорти. Пати описа широк кръг по неравната поляна. Шорти подскачаше на задната седалка и стенеше от болка. Пати се насочи към асфалтовия път.

Шорти тупна с ръка седалката до себе си. Веднъж, втори път, но слабо, едва доловимо.

— Какво има? — попита го Ричър.

Шорти отвори уста. Но не успя да изрече дори една дума. Опита се отново.