Читать «Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум» онлайн - страница 9

– Понеже ме мислиш за Константин Мадън! – извика Кал. – Смяташ, че аз съм Врагът на Смъртта!

Все едно спря торнадо. Внезапно всичко замръзна в ужасна тишина. Дори Пакостник не издаде звук. Лицето на Алистър се изкриви и той се отпусна на рамката на вратата. Когато отговори, гласът му бе нежен. Но това някак бе по-лошо от предишната ярост.

– Но ти си Константин Мадън – отвърна той. – Нали?

– Не знам – рече Кал и се почувства празен, изтощен. –Не помня никого другиго освен себе си. Но ако аз съм той, трябваше да ми помогнеш да разбера какво да правя. Вместо това заключваш кучето ми и...

Кал погледна към оковите, предназначени за момче, и преглътна останалото.

– Когато видях вълка, разбрах – обясни Алистър все така тихо. – Преди само подозирах, но можех да се излъжа, че не си като него. Но на твоята възраст Константин имаше вълк като Пакостник. Вълкът винаги вървеше подире му. Както прави Пакостник с теб.

Кал усети да го полазват тръпки.

– Каза, че си бил приятел с Константин.

– Бяхме чираци в една и съща група. Под ръководството на майстор Руфъс.

Алистър никога не му бе разказвал толкова много за Магистериума.

– Руфъс избра петима студенти от Железния изпит. Майка ти, брат ù Деклън. Константин Мадън. Брат му Джерико. И мен самия. – Болеше го да разказва това. Кал и сам го виждаше. – В края на Сребърната година само четирима от нас бяха останали живи. Пет години по-късно всички бяха мъртви. Освен Константин и мен. След Леденото клане почти никой не го видя, а когато това се случеше, винаги носеше маска.

Майката на Кал бе загинала в Леденото клане. Там бяха унищожили крака му. Там Константин Мадън бе извадил душата на детето, наречено Калъм Хънт, и бе поставил своята в тялото му. Но това не бе най-лошото, което Кал знаеше. Най-лошото бе онова, което майстор Джоузеф бе казал, че е направила майка му.

– Знам какво е написала в снега – отвърна Кал: – Убий детето. Имала е предвид мен.

Баща му не отрече.

– И защо не ме уби?

– Кал, аз никога не бих те наранил...

– Ама наистина? – Кал грабна една от рисунките на ръкавицата. – А това какво е? За какво смяташ да го използваш? Градинарство?

Лицето на Алистър потъмня.

– Кал, ела тук.

– За да ме оковеш и да не ти преча, когато изтръгваш сърцето на Пакостник?

Кал посочи към оковите:

– Или когато използваш тези върху мен?

– Не бъди глупав!

Алистър направи крачка напред. Тогава Пакостник скочи към него с вой. Кал извика и Пакостник опита да спре, извивайки се във въздуха. Блъсна Алистър странично и мъжът падна върху една малка масичка, която се счупи под него. Двамата с вълка се удариха в пода.

– Пакостник! – извика Кал. Вълкът се претърколи от Алистър и зае мястото си до Кал, като не спираше да ръмжи. Алистър се вдигна на колене и бавно се изправи. Стоеше несигурно на краката си.

По навик Кал се стрелна да му помогне. Алистър го погледна и в лицето му Кал прочете нещо, което никога не бе очаквал да види.

Страх.

Кал побесня.

– Махам се – каза той. – С Пакостник се махаме. Никога няма да се върнем. Изпусна шанса си да ни убиеш.

– Кал – рече Алистър и вдигна предупредително ръка, – не мога да ти позволя да направиш това.