Читать «Мегре» онлайн - страница 5

— Къде са тирантите ми? — подвикна Мегре отгоре.

— В първото чекмедже на скрина.

Когато Мегре заслиза, видяха, че е облякъл палтото си с кадифена яка и си е сложил бомбето. Отблъсна поднесените му яйца и въпреки възражението на жена си изпи четвърта чаша ракия.

Беше пет и половина часът, когато вратата се отвори и тримата мъже се отправиха към таксито. Моторът заработи след дълги усилия. Госпожа Мегре трепереше при открехнатата врата, а газената лампа хвърляше танцуващи червеникави отражения върху малките стъкла на прозорците.

Като че се съмваше, толкова беше светло. Но беше февруари и самата нощ имаше сребрист оттенък. На всяко стръкче трева се крепеше капка скреж. Ябълковите дървета в съседната овощна градина бяха така побелели от мраз, че изглеждаха крехки като от стъклени нишки.

— За два-три дена! — подхвърли Мегре.

Филип, смутен, извика на свой ред:

— Довиждане, лельо!

Шофьорът затвори вратичката на колата и през първите минути само скърцаше със скоростите.

— Моля да ме извините, свако…

— Защо?

Защо ли? Филип не посмя да отговори. Той молеше за извинение, понеже чувствуваше, че в това заминаване има нещо драматично. Спомняше си силуета на свако си преди малко, до огнището, по пижама, стари дрехи, пантофи.

А сега едва смееше да го погледне. Вярно, до него стоеше Мегре, който пушеше лулата си, вдигнал кадифената яка, нахлупил шапка на чело. Но това не беше възторженият Мегре. Дори не беше самоувереният Мегре. Два пъти се бе обърнал към малкия си дом, който изчезваше.

— В осем часа ли ще дойде Амадийо на улица „Фонтен“? — запита той.

— В осем часа.

Имаха време. Таксито се движеше доста бързо. Минаха през Орлеан, където потегляха първите трамваи. След по-малко от един час стигнаха до Арпажонския пазар.

— Какво мислите, свако?

Въздушните течения стигаха до тях в дъното на колата. Небето беше ясно. На изток то започваше да се позлатява.

— Как успяха да убият Пепито? — въздъхна Филип, но не получи отговор.

Спряха в края на Арпажон, за да се стоплят в едно бистро и денят настъпи почти изведнъж, с бледо слънце, което се издигаше малко по малко на границата на полята.

— Бяхме само той и аз в…

— Мълчи! — рече Мегре уморено.

Племенникът му се сви в ъгълчето си с изражение на хванат в беля хлапак и не посмя повече да откъсне поглед от вратичката.

Влязоха в Париж, когато започваше бодрото улично оживление. Минаха край Белфорския лъв, по булевард „Распай“, по Пон-Ньоф…

Градът като че току-що бе измит с чиста вода, толкова свежи бяха цветовете. Керван от корабчета плаваше бавно срещу течението на Сена и влекачът, за да извести за своята флотилия, свиреше, изхвърляйки струи бяла пара.

— Колко минувачи имаше по улица „Фонтен“, когато ти излезе?

— Видях само тоя, когото блъснах.

Мегре въздъхна и изпразни лулата си, почуквайки я леко в тока си.

— На кое място искате да отидете? — попита шофьорът, който бе отворил прозорчето.

Спряха за малко на кея, за да оставят куфара на Мегре в един хотел, после се настаниха отново в таксито и поръчаха да кара към улица „Фонтен“.