Читать «Мегре» онлайн - страница 3

Той потъваше в сгъстения покой на стаята, после внезапно, със сепване, си спомняше за своята трагедия и се озърташе объркано.

Мегре чувствуваше, че от няколкото произнесени фрази сякаш се излъчваха миризмите на Париж. Представяше си светещата фирма на „Флория“, портиера, който следи колите, и племенника си, който пристига вечерта и застава наблизо.

— Свали си пардесюто, Филип — намеси се госпожа Мегре. — Ще настинеш, когато излезеш.

Той беше в смокинг. Това правеше смешно впечатление в ниската кухня с дебели тавански греди и под от червени плочки.

— Сръбни още малко…

Ала Филип стана рязко, стиснал пестници до счупване, обзет от нов пристъп на гняв.

— Да знаехте, свако…

Искаше му се да заплаче, а не можеше. Погледът му се спря пак на електрическата крушка. Тупна с крак.

— Обзалагам се, че ей-сега ще ме арестуват!

Госпожа Мегре, която заливаше кафето с гореща вода, се обърна с тенджерата в ръка.

— Какви ги разправяш?

А Мегре продължаваше да пуши, разгръщайки яката със ситно червено везмо на пижамата си.

— Значи си стоял на пост срещу „Флория“…

— Не отсреща. Влязох — каза Филип, без да сяда. — В дъното на кабарето има малка кантора и Пепито е сложил там походно легло. И спи най-често на него, след като затвори.

По пътя мина каручка. Стенният часовник бе спрял. Мегре погледна своя часовник, който беше закачен на гвоздей над камината и показваше четири и половина часа. В оборите започваха да доят и каручките тръгваха към пазара в Орлеан. Таксито продължаваше да стои на пътя пред къщата.

— Исках да се изхитря — призна Филип. — Миналата седмица шефът ми три сол на главата и ми каза…

Той се изчерви, млъкна, опита се да прикове погледа си в нещо.

— Какво ти каза?…

— Не зная вече…

— А аз зная! Щом е Амадийо, трябва да е измътил нещо от рода на: „Вие сте фантазьор, господине, фантазьор като свако си!“

Филип не отговори нито с „да“, нито с „не“.

— С една дума, исках да се изхитря — побърза да продължи той. — Когато към един и половина клиентите си отидоха, аз се скрих в тоалетните. Помислих си, че ако Пепито е подушил нещо, може да се опита да укрие стоката. И знаете ли какво стана?

Мегре, още по-сериозен, поклати бавно глава.

— Пепито е бил сам. В това съм сигурен! И не щеш ли, по едно време се чу изстрел. Нужни ми бяха няколко секунди, за да разбера, после — още няколко секунди, за да изтичам до залата. Нощем тя изглеждаше по-голяма. Осветяваше я само една крушка. Пепито лежеше между два реда маси и при падането си бе прекатурил няколко стола. Беше мъртъв…

Мегре стана и си наля чаша ракия, макар че жена му правеше знак да не пие много.

— Това ли е всичко?

Филип се разхождаше напред-назад. И макар че обикновено не беше много словоохотлив, се разприказва със сух и злобен глас:

— Не, не е всичко! Тогава извърших глупост! Хвана ме страх. Не бях вече способен да мисля. Празната зала беше зловеща, сякаш пълна с мъгла. По земята и по масите се точеха книжни ленти. Пепито беше легнал някак особено, настрана, с ръка до раната си и имаше такъв израз, като че ме гледаше. Какво да ви кажа? Извадих револвера си и заговорих. Крещях каквото ми хрумне и гласът ми ме уплаши още повече. Навсякъде — тъмни ъгли, тапицерии, и ми се струваше, че всичко това мърда. Направих усилие. Отидох да погледна. Отворих рязко една врата, та й скъсах кадифето. Долу намерих електрическото табло и поисках да запаля осветлението. Натисках наслуки комутаторите: А това ме паникьоса още повече. Светна червен прожектор. Във всички ъгли забръмчаха вентилатори. „Кой е там?“ — извиках пак.