Читать «Машините на Бога» онлайн - страница 230
Джек Макдевитт
— Не очаква, че ще оцелеем — усмихна се криво тя. — Не иска да останат неясни неща. Заради това задава всичките си въпроси сега.
Бяха оставили дракона зад гърба си. Както и слънцето. И преминаха на нощната страна. Но на хоризонта се виждаше призрачно червено проблясване. Под тях повърхността като че течеше, мека и лъскава от снега.
— Ще продължим още един-два часа — каза Анджела — и тогава ще потърсим някоя равнина, колкото може по-гладка, където нищо няма да може да падне върху нас.
Картината, която пристигаше от „Нап“, показваше, че аномалията така се е разпаднала, толкова е намаляла, че не може да се каже точно къде е. Сякаш се беше разляла из цялата система.
В прицелната зона, снимана от камерите, небето бе изпълнено с вряща светлина.
Совалката премина над една верига глетчери и се понесе ниско над обширен плосък район. Бяха изминали приблизително половината път около планетата.
— Идеално каза Карсън. — Паркираме тук.
„Ашли“ стигна до края на полета си напред. За част от секундата — едно премигване — той замря неподвижно, после този момент свърши, корабът направи пълен завой и започна да се връща. Във вътрешността на кораба моментът почти не се забеляза — само на конзолата просветна една червена лампичка.
— Тръгваме обратно — каза Драфтс. Знаеше, че Джанет е видяла сигнала, но трябваше да каже нещо. Най-сетне бяха на правия път.
Анджела се отказа да вика корабите.
— Става все по-лошо — каза тя. — Това нещо заформя ураган от радиация с ниска честота. Повечето в инфрачервения, микровълновия и радиообхвата. Но имаме късмет: би могло да произвежда и рентгенови лъчи и да ни изпържи.
Небето беше почти спокойно. С изключение на яростното проблясване на хоризонта.
Два часа до удара. Горе-долу. Но с такъв ефимерен обект, кой знаеше?
Съобщенията от областта на платата бяха изкривени до неузнаваемост. Анджела ги изключи. Изключи и всички ненужни системи и направи нещо много странно: изгаси светлината в пилотската кабина, сякаш искаше да скрие разположението на совалката.
Разговорът беше отчайващ. Говореха си за нещастни случаи, за това странно нещо в небето, как никой повече няма да напуска дома си. И успяха да си вдъхнат по малко кураж.
Дали отдавна умрелият Пинакъл беше минал през всичко това?
— Те трябва да са част от природния ред — каза Карсън. — На всеки осем хиляди години идват и унищожават. Защо?
— Изглежда така — каза Анджела, — сякаш вселената е програмирана да атакува градовете. Възможно ли е това?
Хъч седеше в тъмното и се чувстваше като плячка. Какъв беше стихът, цитиран от Ричард? „Има нещо, което стената не обича.“
— Възможно е това да е част от програма за съхраняване на живота — каза тя.
Карсън сключи вежди.
— Като го взриви ли?
— Като не поощрява издигането на доминиращи видове. Може би става въпрос за балансиращ ефект. Може би вселената не харесва места като Ню Йорк.
Видяха светкавица на запад. Идваше към тях.
— Налягането, на въздуха спада бързо — каза Анджела. Земята се разтресе. Беше само едно потрепване, трус. — Дали да не излетим?
