Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 82

Те бяха твърде малко. На всеки вход на града висеше по един и на няколко вида от многокраките автомобили бяха изписани някакви знаци. Тук Амелия срещна своята първа трудност, защото нито един от тях не се повтаряше. Нещо повече, те бяха много разнообразни и тя не можа да установи нито една буква от марсианската азбука.

Когато реши да се насочи към говоримия език, проблемите й се умножиха.

Най-голямата трудност идваше от многообразието на тоновете. Като оставим настрана факта, че гласните струни на марсианците бяха така устроени, че гласовете им звучаха много по-високо, отколкото е нормално за човешките гласове на Земята (двамата с Амелия правехме опити, когато останехме сами, да възпроизведем някои от звуците, които бяхме чули, но резултатът само ни разсмиваше), очевидно съществуваше безкрайно количество интонационни оттенъци.

Случваше се да чуем остър марсиански глас, който на Земята бихме нарекли саркастичен, дори неприятен; а друг път същият глас звучеше мелодично и меко. Някои марсианци говореха със сложно съскане, други — с провлачени гласни.

Нещата се усложняваха още повече от многочислените жестове на ръце и крака, които придружаваха всяко изказване на марсианец.

Робите марсианци като че използуваха свой собствен диалект.

След няколкодневни безуспешни опити Амелия дойде до тъжното заключение, че сложността на езика (или езиците) е свръх нейните възможности. Въпреки това до последния ден от нашия престой в Града на опустошението тя се опитваше да различи отделни звуци и не можех да не се възхитя от усърдието й.

И все пак имаше един звук, чието значение не можеше да се сбърка. Звук, общ за всички раси по Земята, със същото значение и за жителите на планетата Марс. Това е викът на ужас, който ни предстоеше да чуваме твърде често.

IX

Прекарали бяхме в Града на опустошението близо четиринадесет дена, когато избухна епидемия. В началото не схванахме, че нещо не е наред, въпреки появилите се първи признаци, чиято причина не разбирахме. Всичко започна с това, че една вечер в столовата дойдоха да вечерят твърде малко марсианци; така бяхме свикнали със странностите тук, че не обърнахме никакво внимание.

На следващия ден станахме свидетели на изстрелите на снежното оръдие (така свикнахме да го наричаме помежду си) и вниманието ни беше насочено в съвсем друга посока.

Към края на периода, когато над града от сутрин до вечер се сипеше сняг, вече нямаше място за съмнение — нещо не беше наред. По улиците срещнахме няколко души, които лежаха в безсъзнание или бяха вече мъртви; влязохме в една от спалните — хората вътре очевидно бяха болни, намаля и броят на колите из града, а някои от тях се използуваха като линейки.

Излишно е да споменавам, че когато осъзнахме сериозността на положението, ние с Амелия започнахме да избягваме населените части на града. За щастие у никого от нас не се проявиха тревожни симптоми; хремата, която се появяваше от време на време в резултат на простудата ми, този път трая по-дълго, отколкото би траяла на Земята, и това беше всичко.