Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 81

Както вече споменах, спяхме сами в спалнята. Хамаците бяха достатъчно широки и за двама, ето защо, спомняйки си какво се беше случило по-рано между нас, с таен копнеж подхвърлих идеята, че може би ще ни е по-топло, ако спим в един хамак.

— Вече не сме в пустинята, Едуард — гласеше отговорът на Амелия и спяхме поотделно.

Думите й ме засегнаха, защото намеренията ми към нея продължаваха да бъдат честни и искрени, а освен това имах достатъчно основания да вярвам, че вече далеч не сме си така чужди. Бях решил обаче да се подчиня на волята й.

През всички тези дни, прекарани заедно, поведението ни един към друг беше сърдечно и приятелско. Тя често ме улавяше за ръка или мушваше своята под лакътя ми и всяка вечер, преди да се обърна, за да се съблече преди лягане, се целувахме за лека нощ. В такива минути желанията ми не бяха нито скромни, нито невинни и нерядко се изкушавах да й задам отново нелепия въпрос, дали би се омъжила за мен. Нелеп, защото къде можехме да намерим на Марс черква? И този въпрос трябваше да се отложи до момента, когато щяхме да се примирим с предначертания от съдбата жребий.

Общо взето, почти през цялото време мислехме за дома. Аз лично често мислех за родителите си и за това, че никога нямаше да ги видя отново. Занимаваха ме и разни дреболии. Бях сигурен например, че съм оставил лампата в моята стая запалена. В онази неделна утрин, когато се готвех да отида в Ричмънд, бях толкова развълнуван, че сега не можех да си спомня дали съм угасил лампата, преди да изляза. С все по-голямо раздразнение се убеждавах, че я запалих, преди да стана от леглото… но дали я загасих на излизане? И никакво успокоение не беше за мен, че сега, след осем или девет години, това нямаше никакво значение. Чувството за несигурност ме дразнеше и не ме напускаше.

Макар да не споделяше мислите си, Амелия очевидно също мислеше за дома. Тя явно правеше усилие да не се връща към миналото и проявяваше прекалено жив интерес към всяко нещо, което срещахме в града, но често в продължение на часове мълчахме, а този факт сам по себе си беше красноречив. Тя често говореше насън — в повечето случаи нищо не разбирах, но от време на време долавях моето име или името на сър Уилям, което показваше, че тя е твърде разстроена. Веднъж дори тактично я попитах какво сънува, но тя отвърна, че нищо не помни.

VIII

Няколко дена след пристигането ни в марсианския град Амелия се зае да изучи местния език. Винаги беше заявявала, че има дарба за езици и въпреки че нямаше на разположение нито речници, нито учебник по граматика, беше много оптимистично настроена. Твърдеше, че съществуват основни жизнени ситуации, при които се произнасят определени думи и ако се вслуша в тях, ще съумее да установи някакъв определен запас от думи. В случай на успех това щеше да ни улесни извънредно много, защото и двамата се чувствахме изолирани от принудителното мълчание.

Първата й задача беше да се опита да преведе надписите, които виждахме закачени на няколко места из града.