Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 78

По време на почивката Амелия докосна рамото ми с ръка и посочи някъде на юг.

— Какво е това, Едуард? — попита тя.

Обърнах поглед натам, където сочеше ръката й.

Почти през цялото време бяхме вървели на югоизток, към промишления район; успоредно на канала, но доста встрани от водата, далеч от фабриките се виждаше нещо като огромен тръбопровод. По нищо не личеше, че е свързан с някакво съоръжение и ясно виждахме свободния му край.

Продължението на тръбата оставаше скрито за нас, някъде зад промишлените постройки. Надали щяхме да обърнем особено внимание на това съоръжение, ако оживлението, което цареше около свободния му край, не беше така интензивно. Огромната тръба се намираше на около две мили от нас, но чистият въздух позволяваше да се видят стотиците работници, струпани около нея.

Отвикнали от разредения въздух, бяхме решили да починем около петнайсет минути; сетне продължихме пътя си, но непрекъснато поглеждахме по посока на тръбата.

— Дали пък не е някакъв напоителен канал? — обадих се аз след известно време. Бях забелязал, че тръбата е разположена в посока изток-запад, между двата раздалечаващи се канала.

— С отвор с такъв диаметър?

Не можех да не се съглася, че предположението ми звучеше невероятно, хората изглеждаха като джуджета до тръбата. Вътрешният диаметър стигаше някъде до 20 стъпки, а дебелината на метала беше осем-девет стъпки.

Решихме да разгледаме по-отблизо странното съоръжение и изоставихме пътя, отправяйки се право на юг, през натрошените скали и пясъка на пустинята. Мостове над канала наблизо нямаше, ето защо можахме да стигнем само до брега, но затова пък имахме добра видимост.

Стана ясно, че общата дължина на тръбата е близо миля. Бяхме вече значително по-близо и можехме да видим и другия, по-далечен от нас край на тръбата, който висеше над малкото езеро. По всичко личеше, че е изкуствено; бреговете бяха прави и укрепени, а водата подмиваше почти половината от дължината на тръбата.

На самия ръб на езерото, от двете страни на съоръжението се издигаха две високи постройки.

Седнахме на брега на канала и зачакахме да видим какво ще стане.

По това време много от мъжете се опитваха да измъкнат от близкия към нас край някаква огромна кола. Тя трябваше да слезе в пустинята по предварително поставена за целта плоскост. Изглежда, се бяха появили някакви затруднения, защото допълнителна група мъже беше изпратена да помага.

Най-после след около половин час, колата слезе на пясъка и се отдалечи на известно разстояние от отвора. Междувременно работниците бързо се разпръснаха.

Изминаха още няколко минути и изведнъж направих интересно откритие.

— Амелия, гледай! — възкликнах аз. — Движи се.

По-близкият до нас край на тръбата се вдигаше бавно от земята. В същия момент отсрещният й край бавно се потопяваше в езерото. Явно беше, че постройките от двете страни на съоръжението осигуряваха повдигането не само защото точно там се осъществяваше движението, но отвътре се чуваше дрънчене и рев на машини, а от няколко отвора в стените излизаха стълбове зелен дим.