Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 77

VI

Докато се разхождахме из града, пред нас неизменно изникваше един основен въпрос, чийто отговор така и не успяхме да намерим. По-точно — как прекарваха времето си марсианците?

Имахме вече някаква представа за социалните разграничения тук на Марс. Най-низшата класа бяха робите, които трябваше да вършат най-тежката и унизителна работа, необходима във всяко цивилизовано общество. Следваха марсианците от града, чиято привилегия беше да надзирават робите. Над тях стояха жителите, които управляваха многокраките превозни средства и вероятно стояха зад стъклата на всички останали машини, които срещахме.

Естествено, най-много ни интересуваха градските жители на Марс, сред които живеехме. Не всички от тях обаче бяха заети с работа. Надзирателите на роби бяха сравнително малко (често имахме възможност да се уверим, че един-двама души само с електрическите си палки се справят със стотици роби) и макар че колите по улиците бяха много, в града винаги имаше хора, които, по всичко личеше, че нямат никаква работа.

По време на нашите разходки забелязахме, че марсианците не знаят как да убият времето си. Нощните гуляи очевидно бяха средство да потушат безкрайната скръб или просто начин на изразяване на скуката. Често виждахме хора, които се караха и понякога стигаха до бой, но щом се появеше някоя от многокраките коли, всичко спираше. Много от жените като че бяха бременни — още едно доказателство, че хората нямат с какво друго да заангажират ума и енергията си. По пладне, когато слънцето се издигаше в най-високата си точка (бяхме стигнали до заключението, че градът е построен на екватора на Марс), тротоарите се покриваха с изтегнати на плочите мъже и жени, които се наслаждаваха на топлината му.

Едно от възможните обяснения на очевидното шляене на марсианците беше, че някои от тях са заангажирани с работа в някой от индустриалните центрове и че тези, които срещахме на всяка крачка, просто бяха свободни от работа.

И двамата с Амелия бяхме страшно любопитни да разберем какво се произвеждаше така интензивно в промишлените райони, ето защо близо петнайсет дена след пристигането ни в града решихме да се опитаме да проникнем в по-малкия индустриален център. Бяхме забелязали вече, че един от пътищата водеше натам и макар че по него се движеха предимно товарни коли, използуваха го и роби, и граждани. Решихме, че ако тръгнем по него, това няма да направи особено впечатление.

Напуснахме града през система от коридори, в които налягането на въздуха са поддържаше в поносими граници, докато най на края се озовахме на открито. Вън ни посрещна познатият ни хладен въздух и безжалостно горещите слънчеви лъчи; почти веднага усетихме напрежение в дробовете си.

Вървяхме бавно, защото от опит знаехме колко изтощително е движението в този климат, след половин час бяхме изминали едва една четвърт от пътя до индустриалния център. И макар да долавяхме вече миризмата на дим и пушек, които излизаха от комините на фабриките, до нас не достигаше характерният шум, който обикновено свързваме с подобни места.