Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 74

Докато минавахме покрай кулата, стана ясно, че човекът или хората вътре следяха през наблюдателната платформа нашето движение. Тъмното, овално стъкло отпред се извърташе постепенно със скоростта на нашето движение. Не бяха предприети никакви действия срещу нас, ето защо продължихме, но чувството, че сме наблюдавани, не ни напущаше.

Бяхме така ангажирани от мълчаливото следене, че когато неочаквано налетяхме на действителната ограда на града, се сепнахме. Границата се оказа прозрачна или почти прозрачна стена, която препречваше пътя. Естествено, в първия миг решихме, че преградата е стъклена, но това беше само в първия миг. Материалът, от който беше направена, бе непознат за нас. Най-вероятното предположение беше, че това е силово поле, създадено от електрически източник. Така или иначе не можехме да я преодолеем и следени от наблюдателната кула, направихме няколко неуспешни опита да преминем оттатък. Усещахме хладна, непроницаема стена.

Върнахме се по пътя, по който бяхме дошли, отново внимателно проследени. След известно време, когато минавахме през един от изоставените квартали, отново се натъкнахме на стената. Скоро се уверихме, че тя обгръща града в кръг и пресича не само улиците, но и сградите.

Покачени на един от покривите, успяхме да видим, че отвъд тази стена имаше твърде малко постройки.

Амелия първа се сети за възможния отговор, свързан с безсъмнено по-високата температура и сгъстения въздух в града в сравнение с пустинята. Тя предположи, че бариерата в същност е може би хемисфера, покриваща целия град. Под нея, отбеляза тя, е възможно да се поддържа постоянно атмосферно налягане, а въздействието на силното слънце е сведено до поносими граници.

III

Градът на опустошението все пак не беше затвор. Влязохме безпрепятствено в него и също така лесно можехме да го напуснем. По време на разузнавателните ни разходки на няколко места открихме изходи в стената, откъдето можехме спокойно да излезем в пустинята.

Такива места бяха поредицата от врати и коридори на гарата, пристаните по бреговете на каналите и някои от огромните конструкции, през които в града можеха да се транспортират големи количества материали. В края на няколко от по-широките улици, водещи към индустриалните райони, бяха построени специални проходи за пешеходци.

Но най-интересно от всичко беше, че превозните средства имаха способността да преминават през стената, без дори да забавят ход или без осезаемо изтичане на сгъстения въздух навън към незащитената от купола пустиня. Свидетели бяхме на подобно преминаване много пъти.

Време е вече да обърна по-голямо внимание в разказа си на тези превозни средства, които сред множеството чудеса, които срещнахме с Амелия тук на Марс, се нареждат на едно от първите места.

Онова, което най-вече ги отличаваше от средствата за придвижване на Земята, беше липсата на колела. Наблюдавайки колко бързи са марсианските коли, не можех да се начудя как е възможно инженерите на Земята да са толкова консервативни, че да не могат да се откажат от колелата. Нещо повече, тук на Марс единствено ръчните колички, които робите използуваха, имаха колела: което показва, че за марсианците това са най-примитивните технически съоръжения.