Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 66

Без да чакам отговор, я побутнах напред и забързахме по улицата надясно. Зад първия ъгъл завихме и се озовахме на почти същата, но доста по-дълга улица. От двете й страни се издигаха сгради с декоративна мазилка като първата, но очевидно, за да се избегне еднообразието, личеше проявено старание да се използуват различни стилове. И тук сградите бяха изоставени и по нищо не личеше за какво са били използувани, преди да бъдат напуснати. Като оставим настрана занемареността, улицата беше достойна за всеки курортен град в Англия.

Вървяхме вече десет минути, без да срещнем други пешеходци, само на един кръстопът забелязахме, че някъде в далечината бързо премина някакво превозно средство. Появи се и изчезна толкова бързо, че не успяхме да различим никакви подробности и останахме с впечатлението за голяма бързина и силен шум.

На края стигнахме до няколко сгради, от които тук-там струеше светлина; неочаквано Амелия посочи вдясно към тясна странична уличка.

— Виж, Едуард — каза тя тихо. — Край онази сграда има хора.

По тази улица също имаше осветени сгради и от една от тях точно в този момент излизаха няколко души. Обърнах се инстинктивно натам, но Амелия ме спря.

— Да не отиваме там — настоя тя, — не знаем…

— Да не би да искаш да умреш от глад? — извиках аз, въпреки че смелостта ми беше само привидна. — Трябва да видим как живеят тези хора, ако искаме да ядем и да спим.

Амелия замълча, но тръгна много близо до мен, а ръката й висеше отпусната в моята. Разтревожих се да не припадне отново, защото видях, че се олюлява леко, но след малко тя вдигна лице към мен. Чак сега, благодарение на лъча светлина, който падна от едната от кулите върху нея, видях колко е уморена и колко зле изглежда.

— Разбира се, че си прав, Едуард — промълви тя. — Не мислех, че ще оцелеем в пустинята. Ще трябва да се запознаем с марсианците, защото не можем да се върнем в онази пустош.

Стиснах ръката й, за да я успокоя, след което се отправихме полека към сградата, от която бяхме видели да излизат хора. На входа срещнахме и други, които излизаха и тръгваха нагоре по улицата. Един от мъжете дори ни погледна в момента, в който един лъч от кулите ни освети ярко, така че можа да ни разгледа добре, но продължи по пътя си след останалите, без да покаже, че сме му направили особено впечатление.

Спряхме пред прага и за няколко секунди останах загледан в марсианците. Те всички крачеха със странна, отсечена походка, която се дължеше на слабите сили на гравитацията и която без съмнение ние с Амелия също щяхме да усвоим при съществуващите тук условия.

— Ще влезем ли вътре?

— Никакво друго решение не ми идва наум — отсякох аз и изкачих трите ниски стъпала пред вратата. Нова група марсианци се зададе срещу нас. И тя отмина без никой да ни обърне внимание. Не можех да различа лицата им в сумрака, но бяха достатъчно близо, за да видя колко са високи. Всичките бяха поне с шест инча по-високи от мен. От вътрешността на сградата навън струеше светлина. Прекосихме коридора и влязохме в огромно, ярко осветено помещение, което беше толкова обширно, че ми се стори, че заема цялата вътрешност на сградата.