Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 65

Обгърнах раменете й с ръка.

— Хайде — казах аз. — Още малко остана.

— Страхувам се.

— Няма какво да ни заплашва — опитах се да я уверя аз, въпреки че в действителност искрено споделях страховете й. Никой от нас не можеше да предвиди последствията от новото ни положение. Дълбоко в себе си усещах първите тръпки на ужас пред неизвестното, чуждото и враждебното.

Пристъпихме бавно, бутнахме следващата врата и се озовахме в марсианския град.

III

Точно пред вратата, от която току-що бяхме излезли, минаваше улица, а насреща ни се издигаха две сгради. В първия момент под влияние на пустотата на пустинята, в която бяхме доскоро, те ни се сториха високи и мрачни, но когато посвикнахме, си дадохме сметка, че не са по-големи от частните къщи при нас. Стените на разположената по-встрани сграда бяха украсени със сложни фризове. Вратите бяха големи и имаше само няколко прозореца. Ако това можеше да придаде на една сграда финес и елегантност, трябва да добавя, че и двете бяха порядъчно занемарени. Една от стените беше срутена до половината, увиснала на пантите си, вратата се поклащаше. Вътре се виждаха камари боклук и беше ясно, че и двете сгради са напуснати от много години. Онези стени, които все още не бяха се срутили, бяха попукани и изронени и по нищо не личеше, че някой от двата покрива е на мястото си.

Вдигнах поглед и забелязах, че градът е открит към небето — можех да различа звездите над нас. Но колкото и невероятно да звучи, въздухът беше сгъстен, както в коридорите, и не усещахме така силно студа.

Улицата, на която се бяхме озовали, беше осветена; на определени интервали по продължението й се издигаха познатите ни вече кули и чак сега разбрахме една от функциите им — на полирания покрив на всяка от тях беше инсталиран силен прожектор, който, докато платформата се въртеше бавно, шареше във всички посоки. В тези непрестанно пробягващи светлини имаше нещо зловещо, може би защото напълно се различаваха от топлата спокойна светлина на газовите фенери, с които ние бяхме свикнали в Англия, но самият факт, че марсианците осветяваха улиците си нощем, вдъхваше сигурност.

— Накъде ще тръгнем? — попита Амелия.

— Трябва да открием центъра на града — отвърнах аз. — Очевидно сме попаднали в отдавна изоставена част. Предлагам да тръгнем в посока, обратна на гарата, докато срещнем някакви хора.

— Хора? Искаш да кажеш… марсианци?

— Разбира се — поправих се аз и улових ръката й, за да й вдъхна малко кураж. — Вече попаднахме на няколко от тях, без да разберем какви са. Наглед приличат на нас, така че няма от какво да се страхуваме…