Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 62

Тази и други успокоителни мисли минаваха през съзнанието ми, докато влакът ни носеше към града. Слънцето вече беше залязло и над нас се спущаше нощта.

— Едуард, виж колко ярка е вечерницата!

Амелия посочи едрата синьо-бяла звезда, появила се на небосклона малко над мястото, където се беше скрило слънцето. Близо до нея, някак странно дребна беше изгряла луната, в първата си четвърт.

Загледах се в звездата и са спомних думите на сър Уилям за планетите, които съставляват нашата Слънчева система. Ето там беше една такава самотна, красива, невъобразимо далечна и недостижима планета.

В този миг Амелия ахна и усетих как сърцето ми се свива.

— Едуард! — промълви тя. — Виждат се две луни!

Загадките, които срещахме на всяка крачка и на които до този момент се бяхме опитвали да не придаваме особено значение, се разкриха с цялата си истина. Мислех си за бясно растящите алени растения, разредения въздух, силния, вледеняващ нощен хлад, палещите слънчеви лъчи, лекотата, с която се движехме, тъмносиния цвят на небето, червеникавата кожа на хората, враждебността на всичко, което ни заобикаляше. Сега, когато видяхме двете луни и вечерницата, се прибавиха две загадки, които направиха невъзможно по-нататъшното ни вярване в поддържане на най-скъпата ни илюзия, че сме все още в близък за нас свят. Машината на сър Уилям ни беше отнесла в бъдещето, но без да подозираме, ни беше отнесла и в пространството. Оказа се, че освен Машина на времето сър Уилям бе конструирал и Машина на пространството и сега двамата с Амелия бяхме принудени да се примирим с ужасния факт, че по един невероятен начин се бяхме озовали в съвсем друг свят. Гледах втренчено канала, в чиято вода като блестяща точка се отразяваше светлината на Земята, и единственото, което усещах, беше отчаяние и неизмерим страх. Защото ние бяхме пренесени през пространството на Марс, планетата на войната.

Глава осма

Градът на опустошението

I

Преместих се до Амелия, а тя улови ръката ми.

— Трябваше да се досетим — прошепна тя. — И двамата знаехме, че е невъзможно да се намираме на Земята, но никой от нас не искаше да го признае.