Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 61

Излишно е да пояснявам, че с тези дяволски палки не беше никак трудно да се въдвори ред в тълпата.

— Трябва да спрем това веднага! — заяви Амелия. — Те се държат с тях като с роби.

Стори ми се, че беше готова веднага да отиде и да се намеси, затова сложих ръка на рамото й и я задържах.

— Нека първо разберем какво става — опитах се да я вразумя аз. — Почакай малко… моментът не е подходящ.

Суматохата край влака продължи още няколко минути, после селяните бяха подкарани към сградата, която все още не бяхме посетили. Едва тогава забелязах, че вратите на тръбовидните вагони отново бяха спуснати и човекът, който беше управлявал влака, се е отправил към най-крайния вагон.

— Амелия, бързо да се качваме — подканих я аз. — Влакът ще тръгне всеки момент.

— Но линията свършва тук.

— Именно. Не виждаш ли? Той сега ще тръгне в обратна посока.

Без повече колебания се отправихме към влака и се качихме във вагона за пътници, който по пътя насам беше първи. Никой от мъжете с електрическите палки не ни обърна внимание и щом влязохме във влака, той бавно потегли.

Бях очаквал, че ще започне силно люлеене, защото не можех да си представя как по друг начин можехме да се движим по една релса, но веднъж потеглил, влакът се движеше поразително равно. Нямаше го дори и шумът от колелата, чуваше се само тихо жужене. В тези първи минути онова, което оценихме най-високо, беше, че вагонът е отоплен. Вън вече започваше да се захлажда, скоро и слънцето щеше да залезе.

Седалките бяха наредени почти както във влаковете, с които бяхме свикнали да пътуваме, макар че нямаше купета и коридор. Вътре вагонът беше без прегради, така че можеше да се движиш от единия край до другия, а пейките бяха метални и без тапицерия. Двамата с Амелия седнахме до един от прозорците, който гледаше към водния път. Бяхме сами във вагона.

По време на цялото пътуване, което продължи около половин час, гледката вън не се промени много и само на места забелязахме, че брегът е укрепен с тухли, с което се потвърди подозрението ми, че това беше канал. Видяхме няколко малки лодки да се движат по него и на няколко места мостове свързваха двата му бряга. Всеки стотина ярда минавахме покрай метална кула.

Преди да стигне крайната си спирка, влакът спря само на едно място. От прозореца, до който бяхме седнали, наблюдавахме сцена, много сходна с онази, на която бяхме станали свидетели, преди да се качим във влака, но от отсрещния прозорец на вагона можахме да видим, че отвън се простира обширен индустриален район, осеян с високи комини, които бълваха стълбове дим, а огромни пещи хвърляха оранжеви отблясъци в тъмното небе. Луната беше вече изгряла и димът се издигаше нагоре към нея.

Докато чакахме влакът да тръгне отново и няколкото селяни да бъдат качени, Амелия отвори за малко вратата и погледна навън по посока на движението.

— Вижте, Едуард — възкликна тя. — Приближаваме до някакъв град.

Подадох глава навън: на фона на заревото на залязващото слънце на разстояние от една-две мили се издигаха скупчени безразборно високи сгради. И аз като Амелия въздъхнах с облекчение, защото варварските гледки, на които бяхме станали свидетели сред полето, ме бяха отвратили. Животът в един, макар и съвършено чужд град беше все пак нещо познато за един гражданин, а освен това бяхме сигурни, че там ще срещнем съответните представители на властта. Която и да беше тази страна, колкото и несправедливи и потиснически да бяха законите й, с нас като туристи щяха да се държат съвсем иначе. Инстинктивно попипах джоба на сакото си, за да проверя дали портфейла ми е на мястото си. Ако се наложеше да се върнем веднага в Англия, колкото и малко пари да имахме, а същия ден бяхме установили, че двамата общо имаме две лири, петнайсет шилинга и шест пенса, те щяха да са ни необходими, за да послужат пред консула за удостоверяване на нашата благонадеждност.