Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 114

Вдигнах я и за да освободя и двете си ръце, преметнах едната от дръжките през врата си.

Хвърлих един последен поглед надолу и забелязах, че от всички страни към основите на кулата се стичаха, изоставили работата си и успели да се спасят роби. Някои вече бяха стигнали до сухата пръст и тичаха насам. Нещо викаха и не спираха да размахват тънките си дълги ръце.

Кракът на кулата, който беше най-близо до мен, като че беше най-изправен, с една-единствена гънка. С огромно усилие се прехвърлих през перилата и успях да се вкопча с крака в металния стълб. Сетне пуснах ръце от платформата и обгърнах крака на кулата. Много кръв се беше стекла надолу и макар че изсъхваше бързо на силната слънчева топлина, правеше спускането по стълбата рисковано и опасно. В началото крайно предпазливо, а после и по-смело започнах да се спущам надолу с поклащаща се на гърдите ми чанта.

Щом стъпих на земята, пред мен се изправи огромна тълпа роби, които най-внимателно бяха наблюдавали спускането и ме очакваха, за да ме поздравят. Свалих чантата от врата си и пристъпих към тях. В същия миг те неспокойно отстъпиха назад и чух разтревожените им гласове. Погледнах се и видях, че целият съм облян с кръвта на чудовището и тъй като вече няколко минути стоях под силната слънчева светлина, дрехите ми започваха да съхнат и да изпущат неприятна миризма.

Робите ме гледаха и мълчаха.

Изведнъж забелязах, че една робиня усилено си пробива път през тълпата и бърза към мен. Веднага ми направи впечатление, че тя е по-дребна от останалите и с по-светла кожа. От главата до краката беше покрита с кал и дрехите й висяха като парцали. Очите й бяха сини и блестяха от напиращи сълзи, а косите й бяха разпилени по раменете.

Амелия, прекрасната ми Амелия се спусна към мен и ме прегърна така стремително, че едва не се сгромолясах на земята.

— Едуард! — изкрещя тя като луда и покри лицето ми с целувки. — О, Едуард! Колко си смел!

Обзе ме такова вълнение, че просто не можех да говоря. Когато най-после успях да превъртя езика в устата си, единственото, което можах да промълвя през сълзите на радост беше:

— Още пазя чантата ти.

Нищо повече не можах да измисля.

Глава четиринадесета

В лагера на робите

I

Амелия беше жива, аз също! Животът отново имаше смисъл. Не обръщахме внимание на никого, не забелязвахме нищо; нито зловонието, което се излъчваше от дрехите и на двамата, нито тесния кръг любопитни марсианци, които не ни изпускаха от поглед, имаха значение. Загадките и опасностите на този враждебен свят бяха забравени, защото отново бяхме заедно.

Дълго стояхме прегърнати, без да пророним дума. Малко поплакахме, но продължавахме да стоим, плътно притиснати един до друг; в един миг дори си помислих, че така слети в един организъм на безкрайно щастие, никога няма да се разделим.

Не можехме, разбира се, да останем така завинаги. Краят на нашата прегръдка приближаваше с всяка измината секунда. Робите край нас зашумяха предупредително и неохотно се отдръпнахме, без да изпускаме ръцете си.