Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 113

Придърпан малко по малко от пипалата и собствените си яростни движения, се озовах в центъра на платформата, пред самото лице на чудовището.

В този момент имах чувството, че цялата кабина е пълна с пипала — десет или дванадесет, извиващи се крайника се увиваха около мен. Не мога да опиша колко противно беше докосването им. Всеки един от тях беше сравнително слаб, но сега, когато ме блъскаха и мачкаха едновременно, имах усещането, че съм попаднал в змийско гнездо. Приличната на човка уста се отваряше и затваряше пред лицето ми, като в същото време издаваше пронизителен вой от болка или гняв; в един миг тя успя да захапе крака ми, но нямаше сила дори да разкъса плата на панталона.

Над всичко това бяха очите — онези широки, безизразни очи, които улавяха всяко мое действие.

Положението стана много сериозно: двете ми ръце бяха здраво приклещени и макар все още да стисках отчаяно острието, не бях в състояние да го използувам. Затова пък започнах да ритам право в лицето отпред, целейки се в основата на пипалата, в пищящата уста, в големите кръгли очи… във всичко, до което можех да достигна. Най на края ръката ми с ножа се поосвободи и започнах да нанасям удари, където сваря.

Това беше повратен момент в нашия двубой, защото усетих, че оттук нататък предимството е на моя страна. Предната част на тялото беше твърда на пипане и следователно тук ножът можеше да помогне. От всеки удар, който нанасях, бликаше кръв и скоро подът на платформата заприлича на под на кланица — сред потоци кръв се търкаляха накълцани пипала, а във въздуха се носеха ужасяващите писъци на умиращото чудовище.

Най-после успях да забия острието точно между очите и с един последен немощен писък уродливото създание издъхна.

Пипалата се отпускаха и едно по едно плясваха на пода, през широко отворената клюноподобна уста се разнесе отвратителна воня, а едрите незащитени очи застинаха втренчени някъде далеч, отвъд тъмното овално стъкло на платформата.

Погледнах през стъклото и като през мъгла забелязах, че кръвопролитието долу също е спряло. Растенията вече не горяха, макар тук-там все още да се вдигаха стълбове дим и пара, а оцелелите роби с труд се измъкваха от лепкавата кал.

VI

Потръпнах и измъкнах окървавения си нож, залитайки, се отправих към вратата, като внимавах да не стъпя върху трупа. Ръцете ми бяха лепкави от кръв и слуз. Изкачих се на покрива и с облекчение вдъхнах свежия, макар и разреден въздух. Чантата на Амелия си стоеше там, където я бях оставил.