Читать «Магията на кръвта» онлайн - страница 178

— Той е и мой.

— Наш е — поправи го Иймън. — Върнахме се у дома и участвахме в унищожаването на Кеван. Но той изигра най-голямата роля. Затова ти, Финбар Бърк, си наш, макар да носиш белега на Кеван.

— Вече не — прошепна Тийгън. — Аз белязах Кеван, а проклятието на майка ни беляза всички от кръвта му. А сега мисля, че тя и светлината са премахнали клеймото. Защото това не е белегът на Кеван.

— Какво говориш? Това е... — Фин се извърна да погледне и върху рамото си, където бе носил белега на Кеван от осемнадесетата си година, сега видя келтския символ на триединството, трикветрата.

Знакът на тримата.

Това го зашемети повече от огъня на отровата, повече от ослепителния пламък на светлината.

— Изчезнал е. — Докосна с пръсти мястото и не усети никаква болка, никаква тъма, никакво подмолно притегляне. — Свободен съм от него. Свободен.

— Ти бе готов да дадеш живота си. Кръвта си — осъзна Брана и очите й запариха от чиста радост. — Неговата смърт дойде от твоята волна саможертва. Ти развали проклятието, Фин.

Тя сложи ръка върху неговата, над знака на тримата.

— Ти спаси себе си, а мисля, че спаси и духа на Сърха. Всички ни.

— Някои от нас също участваха — напомни й Конър. Но се ухили на Фин. — Чудесен белег. Мисля, че останалите трябва да си направим такива татуировки.

— Харесва ми — заяви Мийра и избърса сълзите си.

— Имаме да мислим за много други неща преди татуировките. — Бойл протегна ръка надолу. — Ставай вече. — Грабна ръката на Фин и после здраво го стисна в прегръдка. — Добре дошъл обратно.

— Радвам се, че съм тук — каза той, когато Айона просто се вкопчи в него и тихичко захлипа. — Но, Господи, искам да се върна у дома. Трябва да довършим нещата тук. — Той целуна Айона по главата. — Трябва да сложим край и да живеем свободно.

— Така и ще направим. — Иймън протегна ръка и стисна здраво десницата на Фин. — Когато имам син, той ще носи твоето име. Братовчеде.

Изгориха пепелта, използваха още бял огън, обърнаха земята, разпиляха пепелта, поръсиха отгоре й сол.

После застанаха насред полянката в тишина.

— Готово. Приключихме с това. — Брана, дъщерята на Сърха, отиде до гроба на майка си. — И тя е свободна. Сигурна съм.

— Почетохме саможертвата й, изпълнихме дълга си. И сега усещам как домът ни зове. — Иймън хвана Тийгън за ръка. — Но мисля, че пак ще се видим.

Конър извади белия камък от джоба си и се загледа в сиянието му.

— Вярвам в това.

— Ние сме тримата — каза Брана, — каквито сте и вие, каквито са и те. — Тя махна към Фин, Бойл и Мийра. — Ще се срещнем пак. Бъдете благословени.

— И вие също. — Тийгън хвърли поглед през рамо към гроба на майка си, но вече бе започнала да избледнява. — Тя много харесваше зюмбюли. Благодаря ви.

— Свърши. — Мийра огледа полянката. — Иска ми се да танцувам, но вътрешно цялата треперя. Какво ще правим сега, след като всичко свърши?

— Ще хапнем здраво на закуска. Зората пукна. — Конър посочи на изток, към бледото розово зарево на хоризонта.

— Ще се върнем у дома — съгласи се Айона, после се разсмя, когато Бойл я завъртя в прегръдка. — И ще останем заедно за малко. Просто ще бъдем заедно.