Читать «Лунен ловец» онлайн - страница 192

Внезапно носът ми се изпълни с нажежения метален мирис на решимостта. Бети се изправи. Без предупреждение силно плесна Сю през лицето. Какво, по дяволите?

Главата на Сю рязко се отметна встрани. Медната коса се разпиля върху лицето й и цялото й тяло леко се затресе. Нов безмилостен удар по лицето го върна в предишното положение, където можех да го виждам. Плясъкът оглуши ушите ми и изпълни съзнанието ми с ярост.

Изтръгнах се от Линда и прекосих стаята с нечовешка бързина. От мен се понесе ръмжене — отчасти вой, отчасти рев. Ярост. Третият удар не можа да достигне Сю. Сграбчих Бети за раменете и свирепо я метнах встрани. Понесе се през стаята. Гърбът й се удари в барчето от дъб и месинг в ъгъла близо до омекналия Карл.

Карл мигновено се събуди, когато барчето изчезна сред дъжд от счупено стъкло, метал и трески. Парче стъкло заседна дълбоко в шията на Бети. Очите ми пламнаха. Звярът в мен се опитваше да си пробие път. Нейните очи проблясваха в златисто, докато ме гледаше. Оголи зъби и изръмжа ниско и гърлено. Не ми пукаше. Отвърнах й с ръмжене. Миришеше на увереност и очакване. Силата й, почти колкото тази на Боби, се устреми към мен. Сякаш намерението й бе да ме уплаши.

Може би бях прекалено вбесен или прекалено глупав, но не успя. Щеше да умре, защото бе ударила любимата ми, или аз щях да загина, докато се опитвам да я убия.

Плътен аромат на ориенталски подправки пропълзя и надделя над сладкия метално-меден мирис на кръвта. Предизвикваше ме, караше ме да желая битката. Не бе нужно да се обръщам, за да усетя страха на хората. Уханието бе толкова силно, че накара лигите ми да потекат. Звукът от въртенето на вентилатора режеше слуха ми. Почти бях стигнал до нея. Тялото ми се напрегна за борба, приготви се за скок.

— Тони? — дочух неуверен глас откъм леглото. В същия миг в съзнанието ми избухна експлозия от цветове. Залези посред бял ден.

Сърцето ми спря. Мигновено се извърнах. Нямах думи. Сю бе седнала с леко разстроено изражение. Но очите й бяха отворени. Бледото й лице пламтеше. Усмихна ми се и усетих, че погледът ми светна.

Оставих Бети. Надявах се, че няма да ме нападне. С две крачки се озовах до леглото и стиснах Сю в прегръдките си. Притиснах я до себе си. Болезнен стон ми подсказа, че сигурно съм я притиснал по-силно от необходимото. Разхлабих прегръдката си и нагласих възглавниците зад гърба й да остане в седнало положение.

Изминаха дълги минути. Само я гледах. Не можех да изтрия усмивката си. Когато най-после се обърнах към групата, по лицето на Линда се търкаляха сълзи на щастие. Бети стоеше встрани. Ръката й стърчеше под странен ъгъл. Плътта на шията й избутваше парчето стъкло навън. Когато почти бе излязло, тя се пресегна и го извади. Не издаде болката си. Беше по-силна, отколкото бях преценил. Бях я подценил.

— Виж — обърнах се смутено към Бети, — ужасно съжалявам. Не разбрах, че…