Читать «Лондонски мостове» онлайн - страница 158

Биков ни прие в кабинета си. Изненада ме колко уморен и стар изглеждаше. Имаше малки очички, като мъниста, които едва се забелязваха сред подпухналото му тлъсто лице. Беше много пълен, с тегло може би не по-малко от сто и тридесет килограма. Дишаше трудно и страдаше от силна суха кашлица.

Вече бях уведомен, че не говори английски.

— Искам да узная нещо повече за един мъж, когото всички наричат Вълка — заявих аз, след като седнах срещу него край една широка дървена маса. Превеждаше един от нашите агенти от нюйоркската централа на ФБР, млад мъж от руски произход.

Толя Биков се почеса по врата, после заклати глава и накрая замърмори някакви думи на руски през стиснатите си устни.

Нашият преводач слушаше внимателно, след което се обърна към мен.

— Той каза, че само си губите времето, както и че прахосвате напразно и неговото време. Защо не си тръгнете още сега? Знаел за Вълка само от приказката „Вълкът и седемте козлета“. Никакви други вълци не му били известни.

— Няма да си тръгнем. Всички ние, искам да кажа както ФБР, така и ЦРУ, няма да оставим на мира господин Биков, ще проверим всичко за неговия бизнес в Америка, докато не се доберем до Вълка. Преведете му го, но дословно.

Агентът заговори на руски, ала Толя Биков просто се изсмя в лицето му. Сетне руснакът изломоти още нещо неразбрано. Дочух само, че по едно време спомена нещо за Крис Рок.

— Той каза, че сте по-смешен дори от Крис Рок. Много го харесвал, но най-вече му допадали политическите комедианти.

Изправих се, кимнах на Толя Биков и излязох от стаята. Не бях очаквал кой знае колко много от първата ни среща. Тя бе по-скоро за запознанство. Щях да се върна, ако се наложеше, ще се връщам отново и отново. Защото това бе единственият случай, по който работех сега. Пък и се бях научил вече да бъда търпелив.

Ужасно търпелив.

124.

След броени минути напуснах голямата къща. Редом с мен крачеше Нед Махони. Смеехме се, докато си припомняхме как премина първият ни разговор с Толя Биков. По дяволите, можеше поне да се посмеем!

И тогава зърнах нещо. В първия миг не повярвах на очите си, затова се извърнах леко и отново го видях.

— Нед, за бога, виж!

— Какво? — Той извърна глава наляво, после надясно, ала явно не бе видял това, което виждах аз.

Тогава се затичах напред, въпреки че от вцепенението краката ми бяха като подкосени.

— Какво? Алекс, какво става? — извика Нед Махони след мен. — Алекс?

— Това е той! — изкрещях в отговор.

Очите ми бяха приковани в един от намръщените бодигардове на Толя Биков. С черно сако и черна риза, но без палто. Беше застанал под един вечнозелен храст и внимателно ни наблюдаваше. Сведох поглед към дланта му.

В ръката си държеше черна гумена топка, доста стара. Непрекъснато я стискаше. Нито за миг не се усъмних — просто бях сигурен, — че това бе същата онази черна топка, която е била подарена на Вълка от сина му малко преди момчето да загине. Мъжът с топката имаше брада. Очите му бяха приковани в моите.