Читать «Ловецът на ръждясали роботи» онлайн - страница 4

— Криста е моя дъщеря! Фукс прошепна:

— Е, кажи му пък, Фин.

Лигавият глас на Финкли закипя от злоба:

— О, не ми пречете, мисля над теорията си, дали световете, в които живеем, не представляват ядра от електрони.

Забравяш, Фин, че хората са много чувствителни, когато страдат.

Чу се подигравателна въздишка и подир това шевно храчене.

— Е, добре… Слушаш ли, татенце? Стана същото, както и с останалите…

Някаква пареща вълна премина през гръбначния му стълб и като ледена топка зае гина в мозъка му. Имаше усета, че улавя блудкавия мирис на разлагаща се плът. Следващите му думи напомняха фъфлене.

— Нали, Фин, това не е вярно?

— Вярно е, татенце. Помислихме и за теб: живееш далече от града, а семейството ти е непокътнато. Комисарите биха се усъмнили в нещо, нали? И затова вчера постъпих съвсем логично, като я издебнах.

Ловецът беше потресен. Та това бе повече от гавра!

— Защо? — проплака той.

— Нямаш право да ни задаваш този въпрос! — обади се друг, чийто глас приличаше на Мьостра, който твърдеше в една от своите теории, че ако хората знаели изцяло тайната сила на елементарните частици, от грамофонната игличка можели да възпроизведат тяга за космически кораб.

На свой ред се обади и Фукс. Габер не подозираше, че след малко щяха да му напомнят страшното минало.

— Ако бригадният комисар разбере по някакъв начин, че не си само ловец на ръждясали роботи, а и биолог, тогава много служби ще се поровят в прикритото ти минало. С теб е свършено, Бен. Не си ли разбрал, че след като ни създаде, ти съществуваш чрез нас?

Той потрепера.

— Искам да я видя. Аз изгубвам своята дъщеря.

— Криста — каза Фукс, — Криста ще бъде мъртва.

— Няма какво повече да се каже — изхлипа Бен Габер. В мрака успя да забележи приближаващата се фигура на Фукс, който бе застанал на брега, и сега гласът му заприлича на оратор:

— Какво представлява един човек, на когото смъртта е отнела щастието? Нищо, всичко е без стойност. Живите продължават борбата между слабия и силния. И само тогава щастието е конкретно, когато притежавате това, което други не притежават. Безсмислено е да ридаеш, Бен. Човек никога не е създал щастие за другия! — В тъмнината Фукс завъртя глава. — Никога!

Бен Габер гледаше към него с изцъклени очи.

— Защо не ми отговаряш, Бен?

— Не разбирам за какво говориш!

Не разбираш ли? Разбираш! — с рязък глас викана Фукс.

Ръката му сочеше ловеца.

— В човешкия живот няма много такива мигове и вие не можете да се оплачете от съдбата. Ти ни създаде, ала не си Бен Габер, а Бен Джосер. Чуваш ли? Ние не полудяваме. Тук е твоето истинско име. Разпространил си новия вирус. Създаде много синтезирани като нас, докато постигна успех и доказа, че си майстор на белтъчната биосинтеза, но само за себе си. Откри още редица аминокиселини, неизвестни за учените, зародили са се в друга част на Вселената, където се е повтаряло невероятното за вас стечение на закономерности и случайности, създали живота и разума. И после ги вгради в нашите организми. Но сам си разбрал, че твоите бъдещи войници за завладяване на човечеството не могат да съкращават гладната си мускулатура само с окситоцина. И ни откри тайната на аденозинтрифосфатната киселина — енергията на живата клетка, чистият продукт, който ни дава живот. Предаде информации в нашите ДНК да възприемаме всичко: науките, езиците, да бъдем свръхчовеци. Но тук сгреши, защото намразихме и теб. Ние научихме за неща, за които и не подозираш. Унищожавахме хората, изсмуквахме енергията им и ние съществуваме. Чуваш ли, Бен, съществуваме — какво неопределено наречие! Създадохме си теория за нашето общество. Лишавахме хората от краткото им щастие, правехме го, защото ти ни научи на това, Бен. Бен Джосер! А ти чувал ли си за него, ловецо?