Читать «Ловецът на глави» онлайн - страница 46

Когато го усети, нахлупи шапката на мъртвия пазач по-здраво на главата си и закрачи по тревата целенасочено със светнато фенерче, което движеше насам–натам. Шапката не би заблудила някого отблизо, но от разстояние вършеше работа.

Нападателят беше подгизнал от кръв и знаеше, че ако другите кучета го надушат, ще откачат. Но това нямаше да са случи, докато вятърът, който духаше от изток, не промени посоката си. А по това време на нощта структурата на метеорологичните елементи нямаше да се промени.

Пресече моравата, без да го видят, и потъна в храстите отстрани на къщата, когато охранител с куче се появи иззад ъгъла от предната част и продължи покрай тревата. Посоката на вятъра все още беше в негова полза. Той изчака в тъмното, докато завиха зад ъгъла, след това продължи между храстите и къщата и стигна до вътрешния двор, покрит с четириъгълни каменни плочи, който заобикаляше басейна. Покрай вътрешния двор се простираше дълга пергола и той я използва за прикритие, за да стигне до малка барака, която подслоняваше помпата на басейна и филтрите. Вратата беше заключена, но бравата вървеше в комплект с бараката и затова бе елементарна. Той я отключи с шперц и влезе в тясното, тъмно пространство, затваряйки вратата само донякъде.

И отново зачака вибрацията.

Сега вдигна радиото и го доближи до устните си, като същевременно извади малък магнит. Натисна бутона за предаване, докато държеше магнита близо до микрофона.

— Аз съм при басейна – прошепна. – Тук попаднах на голяма змия. Имам нужда от подкрепление. – Гласът му беше почти неразбираем заради статичните шумове, предизвикани от магнита.

— Какво за змията? – се чу в отговор. – Не разбрах, повтори.

Той повтори съобщението, като малко дръпна магнита, за да намали статичното електричество.

— Разбрано, кой си ти? – долетя отново гласът.

Сега започна да предава само статични шумове.

— Добре, идвам.

Знаеше, че това ще бъде пазачът, който се намира най-близо: мъжът с кучето, с когото се бяха разминали преди малко. Както очакваше, мъжът излезе иззад ъгъла с кучето на каишка и се спря, плъзвайки лъча на фенерчето от единия до другия край.

— Ей, къде си? Преториъс, ти ли си?

Той остана да чака на място в мрака.

— Кучи син – измърмори пазачът и след това направи точно каквото очакваше. Пусна кучето и каза:

— Върви за змията! Върви я намери!

Кучето, което го подуши, се втурна направо към бараката и влетя през вратата, където беше посрещнато от проблясващото острие на ножа.

— Сади? Сади? Какво става, по дяволите? – Пазачът извади пистолета си и се втурна в бараката, за да го сполети същата съдба с ножа в гърлото. Докато падаше, мъжът успя да произведе изстрел.

Това беше неприятно развитие. Щяха да дадат преждевременно тревога. Но познавайки психологията на своята мишена – мачистките инстинкти на мъжа, неговата брутална коравина, омразата му срещу страхливците – беше сигурен, че един пистолетен изстрел няма да го накара да се скрие в паник стаята. Не, мъжът щеше да се въоръжи, да извика своите телохранители, да разбере лично какво става и да остане на мястото си. Поне засега.