Читать «Ловецът на глави» онлайн - страница 41

— Аз съм лейтенант Д’Агоста от отдел „Убийства“ на Нюйоркското полицейско управление. Това е сержант Къри. Търся мъж на име Джори Боу.

Едрият мъж се вторачи в него със студени сини очи.

— Намерихте го.

Макар това да изненада Д’Агоста, той не го показа. Беше успял да свали няколко неясни снимки на Боу от интернет, но те изобщо не приличаха на това копеле с напомпани мускули. Трудно беше да се разбере какво си мисли, защото лицето му остана напълно безизразно.

— Господин Боу, може ли да ви зададем няколко въпроса?

— За какво?

— Разследваме убийството на Грейс Озмиян.

Боу остави на плота барманската си салфетка, кръстоса яките си ръце и се облегна на бара.

— Давайте.

— Искам да разберете ясно, че в момента не сте заподозрян и че този разговор е доброволен. Ако се превърнете в заподозрян, ще прекратим разговора, ще ви обясним какви са вашите права и ще ви предоставим възможността да повикате адвокат, който да ви представлява. Разбрахте ли?

Боу кимна.

— Можете ли да си спомните къде бяхте в сряда на четиринайсети декември?

Мъжът бръкна под барплота, извади календар и му хвърли един поглед.

— Бил съм тук на смяна от три следобед до полунощ. Всяка сутрин ходя във фитнес залата. От осем до десет. През останалото време си бях вкъщи. – Той прибра календара на място. – Това достатъчно ли е?

— Може ли някой да потвърди казаното?

— В залата и тук, в бара. Вкъщи няма кой.

Патологът беше свил часа на смъртта до около 10 вечерта на 14 декември плюс–минус четири часа. Да стигнеш от тук до града, да убиеш някого, да изчакаш да изтече кръвта на жертвата, да пренесеш трупа в онзи гараж в Куинс и да се върнеш може би след ден, за да отрежеш главата… Д’Агоста трябваше да разработи това на хартия.

— Доволни ли сте? – попита Боу, а в гласа му се доловиха войнствени нотки. Д’Агоста го изгледа. Долови гнева на мъжа, който бушуваше току под кожата му. Мускул на една от кръстосаните му ръце играеше.

— Господин Боу, защо се преместихте на изток? Имате ли приятели или роднини тук, в Пиърмонт?

Боу се наклони напред, за да доближи лицето си до това на Д’Агоста.

— Хвърлих стреличка по картата на Съединените щати.

— И улучихте Пиърмонт?

— Точно така.

— Странно колко близо е паднала стреличката до мястото, където е живяла убийцата на вашия син.

— Ей, друже, я чуй – каза, че се казваш Д’Агоста, нали?

— Да.

— Чуй, полицай Д’Агоста. Да, в продължение на повече от година си фантазирах как ще убия богатата кучка, която прегази сина ми и го остави в средата на улицата да му изтече кръвта. О, да. Мислех да я убия по толкова начини, че направо не може да бъдат преброени: да я подпаля, да потроша всяка кост в тялото й с бейзболна бухалка, да я накълцам на малки парченца с кухненски нож. Да, странно колко близо се заби стреличката, нали? Ако мислите, че съм я убил, хубаво. Арестувайте ме. Моят живот така или иначе свърши в мига, когато момчето ми умря. Арестувайте ме и довършете работата, която вие, ченгетата, адвокатите и съдиите, започнахте миналата година – да унищожите напълно моето семейство.