Читать «Ловецът на глави» онлайн - страница 31

Той бавно затвори зад себе си, спря и се вслуша в тихото гукане на гълъбите и вдиша миризмата на евкалиптовите и сандалови дървета. Всичко – пътеката с плоски камъни, която се виеше пред него, боровете джуджета, водопадът, чашицу, или къщичката за чай, полускрита зад зеленината пред него – беше изпъстрено с неясна непряка светлина.

Той закрачи по пътеката покрай каменните фенери към чайната. Наведе се ниско, за да влезе в сумрачната вътрешност на чашицу.

Затвори нейната садугучи, внимателно остави трите предмета, които носеше, и се огледа, за да се увери, че всичко нужно за чайната церемония: мидзусаши – гърнето за вода, бъркалката, черпакът, мангалът, железният чайник кама, е готово. Постави чайника и кутията със зелен чай на прах мача на точните им места, след това седна на татамито. През следващите трийсет минути се потопи изцяло в церемонията: започна ритуално да почиства различните прибори, затопли водата, подгря чаван купата за чай. След като за последен път я напълни с топла вода с черпака, бръсна точното количество мача в нея.

Едва тогава, след като цялата подготовка беше извършена с почти благоговейна точност, той опита чая, отпивайки с почти безчувствени устни. Докато го правеше, позволи – за първи път през изминалия почти цял месец – бремето на скръбта и вината напълно да обсеби съзнанието му, а после и постепенно да отслабне.

Най-накрая, след като си върна самообладанието, внимателно и преднамерено бавно премина през последните стъпки на чайната церемония: почисти отново приборите и ги върна по техните места. Пак отправи поглед към трите предмета, които беше донесъл. След известно време протегна ръка към бележника и за първи път го отвори наслуки, позволявайки си да прочете един-единствен параграф. Констънс веднага изскочи пред него чрез своите думи: язвителният й тон, хладната й интелигентност, леко циничният и плашещ светоглед – всички те се просмукаха през гледната точка на XIX век.

Изпита голямо облекчение, че може да чете дневника донякъде безпристрастно.

Върна го предпазливо до гребена и камеята: засега семплите голи стени и под на чашицу му се струваха най-добрия дом за тях. Може би не след дълго щеше да се върне, за да разсъждава върху тях и тяхната собственичка. Но сега имаше други неща за вършене.

Той излезе от къщичката, закрачи по пътеката, напусна градината и пое с бързи, енергични крачки през поредица дълги коридори към входната врата на апартамента. По пътя извади мобилния телефон от джоба на сакото си и натисна бутона за бързо набиране.

— Винсънт? – каза в слушалката. – Моля те, нека се срещнем край редовата къща на Кантучи. Готов съм за онази обиколка, която спомена.

Прибра телефона, облече палтото от викуня и излезе от апартамента.

11.