Читать «Ловецът на глави» онлайн - страница 172

— Sic transit gloria mundi – измърмори той отново на латински. След това се обърна и бързо излезе от малката стая на ужасите.

***

Върнаха се в голямата всекидневна на Озмияновия апартамент с нейните просторни гледки. Д’Агоста отиде при прозореца и задиша дълбоко.

— Ще ми се да не бях виждал някои неща.

— Да си свидетел на злото, значи да си човек.

Пендъргаст застана до него пред прозореца и двамата се загледаха навън в мълчание. Зимният пейзаж на Ню Йорк се беше разстлал под бледожълтото залязващо следобедно слънце.

— По някакъв странен начин това магаре Хариман се оказа прав за онзи един процент, който съсипва нашия град – каза Д’Агоста. – Смешно е, че убиецът също излезе част от тази процент. Поредното свръхбогато и привилегировано копеле, което си доставя удоволствия за сметка на всички останали. Искам да кажа: погледни само това място! Повръща ми се от него: тези арогантни задници с техните мезонети, които се разхождат като лордове в дългите си лимузини, с техните шофьори и икономи… – Гласът му неочаквано пресекна и той почувства как червенина залива лицето му. – О, съжалявам. Знаеш, че нямам предвид теб.

Тогава за първи път, доколкото си спомняше, чу Пендъргаст да се смее.

— Винсънт, не е важно съдържанието на банковата сметка, „а характерът на човека“, ако мога да перифразирам един мъдър човек. Разделението между богатите и всички останали е фалшива дихотомия. Тя само замъглява истинския проблем: на този свят има много зли хора – бедни и богати. Това е истинското разделение – между онези, които се стремят да правят добро, и онези, които действат само в своя угода. Разбира се, парите увеличават вредата, която богатите могат да причинят, позволявайки им да се перчат със своето богатство, вулгарност и злоупотреби пред всички останали.

— И какъв е отговорът?

— Нека перифразирам друг мъдрец – богатите винаги ще са при нас. Няма отговор, освен да се погрижим ние, богатите, да не използваме парите си като средство за потисничество и подкопаване на демокрацията.

Д’Агоста се изненада от това нехарактерно за агента философско отклонение.

— Да, но този град, Ню Йорк, се променя. Сега само богатите могат да си позволят да живеят в Манхатън. Бруклин и дори Куинс вървят по същия път. Къде работещите като мен ще живеят след десет или двайсет години?

— Ню Джърси винаги ще го има.

Д’Агоста преглътна.

— Пошегува се, нали?

— Боя се, че стаята с трофеите предизвика у мен неподходяща лековатост.

Д’Агоста веднага разбра. Същото правеха и патолозите с жертва на убийство, отворена на масата, като подмятаха шеги за спагети и кюфтета. Ужасът, на който в момента бяха станали свидетели, трябваше да бъде прогонен с нямащи нищо общо закачки.

— Да се върнем отново на случая – подхвърли Пендъргаст забързано. – Трябва да ти призная, че се чувствам потиснат и дори отрезвял.

— Защо?

— Озмиян изцяло ме заблуди. Докато не се опита да ни пробута Хайтауър за заподозрян, нямах и най-малкото съмнение, че той може да е нашият човек. Това ще ме тревожи много, много дълго време.

Епилог.