Читать «Ловецът на глави» онлайн - страница 15

Озмиян се поколеба.

— Сега?

— Бихме предпочели да разговаряме в управлението на „Полис Плаза“. След като разпознаете трупа. Може би по-късно днес следобед, ако се чувствате способен?

— Вижте, аз… аз съм готов да помогна. Убита… о, Боже, помогни ми…

— Има още нещо – каза с тих глас Пендъргаст, който веднага накара Озмиян да млъкне. Магнатът вдигна лице от дланите, в които го беше захлупил, и погледна към агента със страх в очите.

— Какво? – попита той.

— Трябва да се подготвите да разпознаете своята дъщеря по телесни особености: дерматологични характерни черти, татуировки, белези от операции. Или с помощта на други средства. Например нейните дрехи и лични вещи.

Озмиян примигна.

— Не разбирам.

— Дъщеря ви е намерена обезглавена. Ние… още не сме намерили главата.

Озмиян дълго остана вторачен в Пендъргаст, после погледът му се измести и се спря на Д’Агоста.

— Защо?– прошепна той.

— Това е въпрос, чийто отговор и ние много искаме да намерим – каза Пендъргаст.

Озмиян остана свлечен на креслото. Най-накрая каза:

— На излизане оставете на моя асистент адреса на моргата и на мястото, където искате да ме разпитате. Ще бъда там в два следобед.

— Добре – каза Пендъргаст.

— А сега ме оставете сам.

5.

Марк Кантучи се събуди с рязко движение точно когато самолетът в неговия сън щеше да се гмурне в океана. Лежеше в мрака, а блъскащото му сърце забавяше ритъм, докато познатата и удобна обстановка на неговата спалня бавно добиваше форма около него. Ужасно беше уморен от този повтарящ се сън, в който е на самолет, отвлечен от терористи. Те нахлуха в кокпита и заключиха вратата. Мигове след това самолетът рязко наведе нос и с пълна скорост се гмурна надолу към далечното бурно море, докато той гледаше от прозореца как черната вода бързо наближава и знаеше, че краят е неизбежен.

Лежеше в леглото и се питаше дали да запали лампата и да почете малко, или да се опита да заспи отново. Колко беше часът? Помещението беше много тъмно, защото металните жалузи на прозорците бяха спуснати, така че не можеше да добие представа за часа. Протегна ръка за мобилния си телефон, който държеше на нощното шкафче. Къде ли беше? Възможно бе да е забравил да го сложи там. Навиците му бяха точни като часовник. Все пак обаче беше забравил, защото телефона определено го нямаше.

Прекалено раздразнен, за да заспи, Кантучи седна в леглото, запали нощната лампа и се заоглежда за телефона. Отхвърли завивките, стана от леглото, огледа пода около нощното шкафче, където би могъл да е паднал, и накрая отиде при дървения камериер, където беше закачил панталоните и сакото си. Бързата проверка показа, че и там го няма. Това вече беше дори повече от неприятно.

Не държеше часовник на нощното шкафче, но алармата имаше цифров часовник, така че отиде при нея и отвори капачето на пулта. И сега преживя най-неприятната изненада: пултът беше тъмен, екранът на часовника празен, а индикаторът за състоянието на алармата показваше, че е изключена. Въпреки това в къщата имаше ток и екранът на камерите за видеонаблюдение до пулта на алармата продължаваше да работи. Много странно.