Читать «Ловецът на глави» онлайн - страница 12

Мъжът залитна край тях като слепец и продължи нататък към района на чакалнята.

Д’Агоста стрелна отново поглед към Пендъргаст, за да види неговата реакция, но такава нямаше. Лицето му както обикновено беше безизразно. Полицаят се зарадва да види агента отново във форма, поне на пръв поглед. Фино изваяното му лице беше толкова бледо, сякаш бе направено от мрамор, а очите му грееха особено ярко в студената естествена светлина, заливаща помещението. Обаче беше слаб като някое проклето бостанско плашило.

При вида на изпосталелия до такава степен мъж Д’Агоста леко се изнерви и набързо се смъмри наум. След женитбата му неговата съпруга Лора Хейуърд се бе погрижила да си купува само двуредни костюми от по-добрите италиански производители на мъжка мода като „Бриони“, „Равацоло“ и „Дзеня“, както и ризи от лен и памук от „Брукс Брадърс“. Единственият намек за униформа беше лейтенантската лента на ревера му. Трябваше да признае, че Лора наистина беше променила неговото отношение към облеклото, изхвърляйки всички кафяви костюми от полиестер. Откри, че обличайки се като звезда, се чувства уверен, макар колегите да го закачаха, че с тези двуредни костюми прилича на мафиот. Всъщност това донякъде дори му беше приятно. Трябваше само да внимава да не засенчи своя началник, капитан Глен Сингълтън, който беше известен в Нюйоркското полицейско управление като конте.

Техният придружител се появи.

— Господин Озмиян ще ви приеме сега.

Последваха го през малката врата в голям ъглов офис, който, макар и огромен, не създаваше усещането, че си в пещера. Големите прозорци гледаха на юг и на запад. Хладните, елегантни страни на Фрийдъм Тауър изпълваха единия от прозорците. Изглеждаше толкова близо, че на Д’Агоста се стори, че може да я докосне с ръка. Иззад черното гранитно писалище, което приличаше на струпани за гробница каменни плочи, излезе мъж. Беше слаб, висок, аскетичен, много красив. Черната му коса бе започнала да посивява на слепоочията. Прошарената му брада беше ниско подстригана. На носа му имаше очила със стоманени рамки. Носеше дебело плетено на фигури поло от кашмир, черни джинси и черни обувки. Монохроматичният ефект беше драматичен. Нямаше вид на човек, който току-що е набивал обръчите на някого, но не изглеждаше и много дружелюбен.

— Крайно време беше – каза той и посочи към мястото за сядане до писалището си с жест, който не беше предложение, а по-скоро заповед. – Дъщеря ми е изчезнала от четири дни. И най-накрая съм удостоен с посещението на властите. Седнете и ми кажете какво става.

Д’Агоста погледна към Пендъргаст и видя, че той не се готви да седне.

— Господин Озмиян – започна агентът, – кога за последен път видяхте дъщеря си?

— Няма да минаваме отново през това. Разказах тази история над дузина пъти по телефона на…